Тя спря избора си на костюм в синьо-лавандулен цвят с мъжка кройка. Облече го и се огледа в огледалото, правейки подходяща физиономия. Когато идваше моментът да изпълни това, което си беше обещала, желанието я бе оставило. Идеята внезапно й се стори идиотска. Защо трябваше да легне с един непознат няколко часа преди сватбата?
Опита се да анализира причината, която я бе накарала да хвърли това последно предизвикателство. Най-после я откри: този съвсем безкористен жест щеше да запечата верността, която бе решила да запази по времето, през което щеше да трае брачният съюз с Курт. Мадам Хайнц… Тя разменяше кон за кокошка. Никога не бе обичала своята фамилия — Клопе, която родителите имаха добрата идея да облагородят с едно приятно име — Ренате. Хайнц беше още по-лошо от Клопе. Ренате Хайнц… Тя повдигна рамене, запали цигара и постави в стереоуредбата старата плоча на Бийтълсите: „Yellow submarine“39. После седна на пода до стената и се замисли.
Мануела се появи. Прислужницата подсвирна от учудване.
— Как ви отива това синьо… Нов ли е?
— Стар като бедността.
— Ще се харесате на господин Курт…
— Не съм го облякла заради него.
— Аха! А за кого?
— Още не знам. Първият, който ме пожелае.
Мануела подреди една дузина кърпи на етажерката и се усмихна учтиво и смутено.
— Вие като че ли не ми вярвате — каза Ренате. — Ще направя най-абсурдното нещо преди моята сватба. Да, Мануела. Ще погреба моя ергенски живот.
— Момичетата също ли постъпват така?
— Откъде да знам? Сега ще разбера.
Мануела я погледна бегло. С господарката й винаги беше трудно да се разбере шегува ли се, или говори истината. За да не сгреши, тя винаги отговаряше със задаване на въпроси, които не се отнасяха до нейните задължения.
— Ще ми разкажете ли?
— Никога. Става въпрос за моя последен момински секрет. Имате ли писмо от Хулио?
— Да. Получих писмо преди малко.
— Добре ли е?
— Не особено… Изглежда, че ще затворят мината им.
— Защо?
— По съображения за безопасност.
— Сигурно е загрижен?
— Той? Да. Много. Печелеше добре там.
— А вие?
— Аз съм луда от радост! Откакто е заминал, непрекъснато го умолявам да се върне. Страхувам се.
И Ренате, и Мануела, и самият Хулио не знаеха, че „Васенаарс Консолидейтид“, диамантената мина в Ботсуана, в която Хулио работеше като помощник-майстор, всъщност принадлежеше на Омер Клопе, главен акционер на компанията.
— Но това не е всичко — прибави Мануела.
Тя събра целия си кураж, за да признае това, което искаше да запази за себе си още известно време:
— Ще имам дете.
— Ами! — възкликна Ренате.
— Бременна съм от четири месеца. Тази вечер го усетих как мърда в корема ми.
— Но това е чудесно! Трябва да спрете да работите!
— Имам време! — протестира Мануела, която досега мислеше, че Ренате ще започне да я укорява. — Мога да продължа работата чак до месеца преди раждането.
— В никакъв случай!
— Но вие като млада двойка ще имате нужда от мен…
— Ще взема някоя друга жена и ще запазя мястото ви. Мануела?
— Госпожице?
— Искате ли да ми направите голямо удоволствие? Бих искала да бъда кръстница на детето ви.
Мануела я погледна с очи, пълни с благодарност.
— Благодаря, госпожице…
— Не се тревожете, ако Хулио загуби работата си. Ще му намеря нещо тук, в Швейцария. Роклята ми огладена ли е?
— Не съвсем. Сега се връщам да я довърша.
Ренате смачка фаса в един от пепелниците. Колко бе обикновено, просто за другите всичко!… Тя се изправи, хвърли око към огледалото, мръщейки се, и прихна пред дяволитата идея, която мина през ума й: така както бе решила да погребе „ергенския си живот“, тя трябваше да се разходи по улицата, да закачи или да се остави да бъде закачена от първия мъж, който й хареса малко, и да го попита с най-пленителен глас: „Искате ли да се любите с мен?“. Дотук всичко беше отлично. Но ако мъжът отговореше: „Не“? Има телета навсякъде, дори в Цюрих.
Тя взе чантичката си и смеейки се, излезе на Белеривщрасе на среща с последната си авантюра. Дори не се наложи да ходи дълго. Първият човек, когото видя тук, беше той. Висок, строен, силно изразен латински тип, облечен безупречно с тъмен костюм, ушит с вкус. Връзката му беше от синя вълна върху безупречно бяла риза на фини райета. Беше се облегнал на металносиво открито купе „Бюти гоуст П9“. Тя го гледаше да се приближава, като че ли го бе чакала цяла вечност, сякаш тук имаха уговорена среща и само тя го знаеше. С разтуптяно сърце направи крачка към него, питайки се дали ще има куража да доведе докрай проекта си.