— Защо не ми каза, че ще отидеш при него?
— Всичко стана много бързо… Когато ти се обади, отидох да отворя на Фиорентина. Вдигнах апарата, но ти беше затворил.
— Добре ли се държаха с теб?
— Но да, Итало… Уверявам те…
— Добре, добре… Бях обезпокоен, нали разбираш. Да знам, че там си сама с тези… тези… Моите приятели с теб в апартамента ли са?
— Да.
— Колко са?
— Четири.
— Добре.
— Итало…
— Да?
— Не съм любопитна, Итало. Но ти си мой мъж. Може би един ден ще ми разкажеш… Разбираш ли ме?
— Да. Не се измъчвай… Видя ли се с Франческа?
— Беше ужасно.
Тя за малко щеше да му изплаче пророчеството на вдовицата на Дженко: „Те ще убият и Итало!“. Думите застанаха на гърлото й. Не й се искаше да налива масло в огъня. Тя имаше доверие в Моше. Анджела знаеше, че той от дълги години е доверен човек на Дженко Волпоне. Досещаше се в общи линии за какъв род дела ставаше дума. В случай че тя все още хранеше някакви илюзии, присъствието на четиримата въоръжени до зъби ги правеше несъстоятелни.
— Анджела…
— Да?
— Имаш ли нужда от нещо?
— От теб…
— Анке ио, мио аморе.40 Моше идва ли да те види?
— Беше тук преди час. Отиде да приготви куфара си.
Волпоне смръщи вежди.
— Куфара си? За какъв дявол?
— Итало, ти знаеш по-добре…
— Съвсем не! — задави се Итало.
Вълна от ярост го завладя при мисълта, че неговият консилиере прави всичко на своя глава въпреки заповедите.
— Ще бъде при теб в Цюрих с първия самолет — каза Анджела.
Курт хвърли бегъл поглед към родителите си. Те се държаха един до друг смутено, встрани от другите гости, без да знаят какво държане да възприемат, побутвани от поканените, които дефилираха от десет минути на весели вълни. Те се възхищаваха на глас от оригиналността на декора, за да се отделят малко след това сред познати и да коментират по-подробно. Беше малко след полунощ. Ренате още не се беше прибрала.
Чувствайки се неудобно в новия костюм от черно кадифе с ръчно бродирано жабо на ризата, Курт оглеждаше отчаяно новопристигащите с надеждата, че великолепната рокля на годеницата му с цвят на пушена риба ще се появи отнякъде. Беше достатъчно чувствителен, за да разбере, че вечерта започва зле.
Клопе, свит повече от обикновено, явно с големи усилия беше разменил две-три думи с него, придружени от една усмивка. Химене беше по-любезна, аплодираше по-високо от останалите, възклицаваше, призовавайки всички за свидетели:
— Тези млади хора са луди! Погледнете до какво състояние са докарали апартамента ми! — подхилваше се тя, хващайки под ръка своите приятели, та така по-добре да демонстрира нашествието и последвалата катастрофа в жилището си.
Курт със съжаление и присвито сърце си помисли, че този цирк ще продължи още три часа, преди той да се измъкне оттук. Пасторът, който още не бе пристигнал, трябваше да ги венчае веднага след вечерята. Хеликоптерът щеше да кацне на покрива чак в три часа сутринта, за да ги отведе до летището, където Ренате щеше да поеме в ръце лостовете на собствения си самолет. Посока: Портофино — Италия. Една яхта ги очакваше там, за да ги отведе на шестдневно плаване по Средиземно море. Осем души екипаж: капитан, помощник-капитан, механик, барман, трима стюарди и двама готвачи, само за тях. Избухна смях: един германски индустриалец, пристегнат в смокинга си, се беше изправил в челна стойка, за да може по-добре да съзерцава картината на Да Винчи. Неговата съпруга дискретно го дръпна за крака. В същия момент погледът на Курт срещна този на майка му. Уте нямаше време да смени израза на лицето си. Видът й беше за съжаление. По-висока от съпруга си, в ужасната рокля с цвят на зелена ябълка тя изглеждаше тъжна и изоставена. Курт отмести очи, за да не вижда тези на майка си, нито на Йозеф, своя баща.
На входа започна блъсканица и се чуха викове и думи, произнесени на висок глас. Курт помисли, че пристига Ренате. Той има възможност да сравни страха, който му причиняваше нейното отсъствие, с настъпилото внезапно облекчение.
Не… Това не беше тя. Това бяха негови приятели от университета, които се втурнаха към него, за да го поздравят.
— Изостави ли те вече годеницата ти?
— Какво ли ще бъде след сватбата?
— Хей, Курт! Къде си скрил Ренате?
Курт се присъедини към тях. Сигурно Ренате от час и повече беше тук. Чувствайки се неловко, той се мъчеше да отговаря на шегите.