След като Анджело Барба го беше натоварил с уреждането на престоя им в Цюрих, Лучано Цулино искаше да използва случая, за да се издигне в очите на Габелоти.
„Заемам се с всичко!“ — бе казал той.
Той никога не беше виждал дон Еторе, но незабавно го позна, виждайки го заобиколен от своите лейтенанти и „консилиере“. Подгъвайки крак, Лучано хвана дясната китка на Габелоти и я поднесе към устните си:
— Бачо ле мани.41
Донът можеше да мине и без този израз на внимание на публично място, макар че никой не бе забелязал нищо. Той издърпа ръката си и промърмори общоприетата фраза:
— Алцати, нон сей рифарду.42
Два черни мерцедеса 660 с опушени стъкла чакаха групата пред летището. Шофьорите, облечени в черно, бързо отвориха вратите им.
— Ще се качите ли, докторе? — обърна се Еторе към Мелън.
— Благодаря, ще взема такси. Вие си имате работа. Знаете къде да ме намерите.
— Зная. Ще ви потърся няколко часа преди отлитането. Билетът ви ще бъде купен.
— На ваше разположение съм.
Доктор Мелън се поклони, обърна се и се загуби в тълпата. Еторе седна в първия мерцедес, последван от Цулино и Барба. Във втория се качиха Симоне Феро, Томас Мерта, Кримело и Сабатини.
Когато беше обмислял експедицията, Габелоти отначало искаше да пристигнат в Цюрих поотделно. След като размисли, прецени, че това не е нужно: защо да се крият? Какво по-обикновено от един бизнесмен, пристигащ по работа със своя щаб. Напротив, групирането на летището в Цюрих служеше на плановете му. Той искаше всяко негово придвижване и действие да се знае.
— Запазих ви няколко апартамента в хотел „Комодоре“, дон Еторе.
— Добре. Къде са цветята?
— В багажника на колата.
Цулино отвори уста, за да добави още нещо, но се въздържа.
— Колко време ще пътуваме? — попита Габелоти.
— Петнадесетина минути — отвърна Лучано.
Донът се облегна и започна да наблюдава стрелкащия се покрай тях пейзаж.
— Ако престоят ви се удължи — прибави след известно мълчание Цулино, — мога да наема резиденция.
— Благодаря — отвърна Габелоти. — Това няма да е нужно.
Останалата част от пътя премина в мълчание. Цулино заключи, че Габелоти е „уомо ди панца“, човек, който говори малко.
Двата мерцедеса спряха един зад друг.
— Пристигнахме — обяви Лучано.
Стотина метра по-далеч кремав фолксваген спря на свой ред. Зад волана седеше Фолко Мори. Моше Юделман, на когото Габелоти беше съобщил номера на полета си, го беше натоварил с наблюдението над движението на групата. Той видя дона да излиза от лимузината, последван незабавно от седемте мъже, сред които Фолко позна Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата съветници на Габелоти. Мори по-добре от който и да е знаеше какво беше станало с последния от тях — Мортимър О’Брайън. Другият мъж беше страшният Томас Мерта, човекът, който като сотокапо беше екзекутор чрез наети убийци за високите цели на фамилията. Другите бяха Карло Бадалето, Симоне Феро и Франки Сабатини — тримата капорежими, каймакът на фамилията… Седмият беше напълно неизвестен. Внезапно го завладя една идея: три или четири гранати и край на съперника!
Когато Фолко видя един от шофьорите да измъква венец от цветя, веднага му стана ясно какво ще прави дон Еторе в моргата. След кратки преговори групата се скри в зданието. Зад воланите на мерцедесите останаха само шофьорите им.
Служителите от моргата не се двоумиха нито за секунда. От прозорците те бяха присъствали на пристигането на импозантния кортеж. Под впечатлението на скъпите автомобили и фигурата на дон Еторе, както и авторитетното му държание спрямо подчинените чиновниците се поставиха в негово разположение.
— Нашият сътрудник ще ви покаже пътя. Що се касае до цветята… Ще си позволя да забележа, че няма повод те да се намират в нашето учреждение…
Още щом му беше поръчано да се погрижи за цветя, Лучано Цулино беше наясно, че моргата не е гробище. Като дискретен човек той не беше казал в колата нито дума за това.
Под водителството на един от служителите те влязоха в хладилния салон. Стените бяха от метал и по тях бяха подредени едно над друго железни чекмеджета. Човекът издърпа едно от тях и пред тях се откри кракът.