Пицу видя как една от блиндираните коли на полицията маневрира, за да се обърне с лице към входа на млекозавода. После тя измина на заден ход около стотина метра: полицаите искаха да я използват като таран, за да изкъртят портала.
По петите на Томас Мерта Виторио се спусна по стълбището. Така както се беше развила битката, не можеше да става и дума да се оставят да бъдат заловени. В най-добрия случай най-малката присъда щеше да бъде доживотен затвор.
— Оттук! — извика Алдо Амалфи.
Той жестикулираше с ръце сред пушека на сълзотворните гранати, който беше обгърнал двора сред смесената миризма на барут и мляко. Порталът стана на трески при удара на блиндираната полицейска кола, която се удари в едната цистерна, поставена напреки на входа. Полицейската кола се превърна във факел, след като проби цистерната, откъдето рукна река мляко и покри частично телата на ранените командоси, лежащи в калта на двора.
Хората от фамилиите Габелоти и Волпоне инстинктивно се групираха зад навеса, от който започваха складовете за мляко, масло и сирене. Пицу, Бруторе, Мерта, Феро, Бадалето и Сабатини заобиколиха задъхани Алдо Амалфи, който жестикулираше нещо пред един от фабричните работници.
— Бързо! Той знае откъде ще минем! След него!
Всички се събраха в огромния хангар, в който бяха изкопани басейните, съдържащи хиляди хектолитри мляко. На всеки десет-петнадесет метра някой се спираше и даваше откос от автомата си, за да забави придвижването на полицаите, които бяха по петите им. Алдо Амалфи и Симоне Феро, които се движеха последни, внезапно бяха отрязани от останалите поради изстрелите на залегнал под прикритието на външната стена снайперист.
— Виа! Виа!49 — изкрещя на Пицу Амалфи, виждайки го да се двоуми дали да пресече желязната врата, през която се бяха вмъкнали останалите, водени от техния гид.
Пицу хвърли последната си граната зад цистерната за мляко, зад която се бяха групирали голям брой атакуващи, задържани от стрелбата на Феро и Амалфи. Гранатата експлодира сред стените на хангара. Трима униформени мъже, ранени от парчетата, се търколиха в резервоара. Виторио задвижи един лост, чието действие беше изучил през деня. В резервоара, където се давеха агентите, млякото започна интензивно да клокочи. Набирайки скорост, гигантските витла се завъртяха, повличайки в кошмарното си движение ранените полицаи, хванати като мухи в чудовищния водовъртеж.
Висенте Бруторе грубо издърпа Виторио Пицу, който не се решаваше да изостави своя капорежим. Той го изблъска в наклонения коридор между бетонните парапети.
След около петдесет метра подът стана хоризонтален. Те видяха първата кола.
Човекът от фабриката беше зад волана й. До него седеше Томас Мерта, който ръкомахаше към тях и крещеше нещо неразбрано. На задната седалка се виждаха Карло Бадалето и Франки Сабатини. Във втората кола, чийто мотор ръмжеше, седеше Джозеф Дото, очите на който сякаш бяха изскочили от орбитите. Виторио и Висенте се втурнаха към нея.
Двете коли се откъснаха, набирайки скорост, като метеор в циментовия тунел. След триста метра пред тях се появи металическа врата, преграждаща пътя им.
Човекът от фабриката закова колата, изскочи от нея и натисна някакъв фиксиран върху стената комутатор. Металическата плоча се завъртя от долу нагоре, откривайки пътя им.
— Загасете фаровете! — изкрещя той.
Отново седна и бавно прекоси на първа скорост пустия хангар, чиито стоманени подпори крепяха стъкления покрив, през който проникваше слабата нощна светлина.
Човекът отново слезе, за да отвори предпазливо вратата на хангара. До тях достигна шумът от престрелката, приглушен от разстоянието, но все още силен, напомняйки им, че битката в млекозавода между останалите живи командоси на Отавио и силите на кантоналната полиция продължаваше. Пламъците от пожара се изкачваха като червен букет към черното небе.
Човекът, който се наричаше Енцо Сериньола, беше сицилианец и личен приятел на дон Дженко Волпоне. По негово настояване Дженко беше наредил преди пет години да се изкопае този подземен тунел, който им беше свършил огромна работа. Зад достойната и позната фасада на „Суис Милк енд Бътър“ се бяха развивали дискретно плодоносните нелегални трафици на Синдиката. Енцо Сериньола единствен притежаваше ключа и осигуряваше достъп до циментовия тунел. Той се наведе към Джозеф Дото.