Притежаваща силна интуиция, за да не разбере, че това е единственият рядък и окончателен момент, тя беше попитала весело:
— Какъв вид книга търсите?
Произнасяйки тези думи, Анджела не преставаше да мисли, че никога не беше срещала мъж от подобна порода. Атлетичен, елегантен, с израз на хищник; от него се излъчваше някаква красота като екзотичен парфюм. С усмивка, откриваща две редици блестящи зъби, той беше отговорил:
— Съществува ли при вас някакъв наръчник с рецепта как да се отърва от двама досадници?
— Но тук е философска библиотека.
— Има ли някаква задна врата?
Тя му я беше показала. Преди да се разделят, Итало я хвана за ръката:
— Благодаря.
Тъй като тя не бързаше да измъкне своята, той беше прибавил:
— Ако нямате ангажимент тази вечер, искате ли да вечеряме заедно?
Съществуват моменти, които никога не се повтарят. Трябва да се отговори да или не, веднага.
— Да — беше промълвила тя.
— Ще ви взема оттук в осем. Окей?
Петдесет и осем дни по-късно те се венчаха в Ню Йорк, прекъсвайки по този начин докторската й дисертация по английска филология. В продължение на много часове тя се опитваше да му обясни в какво се е състояла тезата й, но сега, след шест месеца брак, все още не беше разбрала точно с какво се занимава той. На всички въпроси Итало беше отговарял със смях:
— Семейни работи… Помагам на брат си Дженко. Поработваме… Продаваме плодове и зеленчуци…
Парите, които той пръскаше с шепи, и луксозният апартамент, в който живееха, я караха често да се замисля върху професията на Итало.
— Анджела, кара миа1, повтори още веднъж… — каза той.
Странно, но връзката между Насау и САЩ беше добра. Когато разбра за какво става дума, той се затресе от смях, мускулестият стомах се разтърсваше от конвулсии, а показалецът му машинално галеше белега от един заблуден куршум, получен в Порто Рико.
Но Анджела продължи с обезпокоен тон:
— Ти трябва да ме изслушаш, Итало! Те казват, че е спешно и не търпи отлагане!
— Ти как си представяш, аз… Да се обадя на полицията?
Идеята му се видя толкова смешна, че той отново избухна в смях.
— Казаха ли ти защо трябва да им се обадя?
— Не. Не искаха да ми кажат нищо друго! Трябва незабавно да се свържеш с комисариата на Шесто авеню…
Итало изпъшка отново: той, Бебе Волпоне, да се свързва с тези селяни в униформа!
— Каза ли им къде съм?
— Не, не! Казах им, че не знам нищо…
— Слушай, скъпа, аз съм в банята… Гроги съм…
Отстраненото момиче се появи на прага на банята, повдигайки многозначително гърдите си с ръце. Итало й махна да чака в другата стая. Където и да се появеше, хората от фамилията му приготвяха посрещане, щедро гарнирано с гърди и задници. На шега той и хората му бяха кръстили любовта с проститутките „приспивателно“. Неговата виталност беше такава, че от физическа гледна точка имаше винаги нужда от „приспивателно“. Разбира се, в неговите очи това ни най-малко не се считаше за изневяра спрямо Анджела. Да прекараш няколко часа с една от тия крави…
— Анджела, моля те, трябва да се преоблека… Имам делова среща.
Той пусна машинално топчето, задвижвайки рулетката с пръст, избирайки наум числото 9.
— Итало, моля те! Трябва да се обадиш! Видях ги, не се шегуват!
— Ти си ги видяла? — задави се Волпоне.
— Те бяха у дома… Какво от това?
— Ти си ги оставила да влязат! В моя дом?
— Бебе, какво трябваше да направя?
Топчето след дълго лутане се реши на 31 и се спря на него.
— По дяволите — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Добре, ще им се обадя!… Ще ти позвъня…
Той затвори, изплакна си тялото, сложи хавлията, дръпна от пурата, глътна малко уиски и набра осмицата, за да получи телефонистката.
— Тук е 1003 стая. Дайте ми Ню Йорк! Искам комисариата на Шесто авеню…
Влезе в стаята. Момичето по корем върху леглото прие мечтателно изражение на лицето. Итало я плесна по задника, забелязвайки с удоволствие как в същия момент по кожата се появява отпечатъкът на пръстите му.