Неговият шеф, Цу Дженко Волпоне, пътуваше често. Всяка успешно завършена задача носеше на Барето допълнителни премии. Дженко Волпоне притежаваше фина деликатност. Първо, по случай престоя му в Цюрих му беше оказал честта да го покани на чашка. Което само по себе си беше необичайно. Но всичко стана още по-необикновено, когато му предложи неговата заветна мечта — блестящата П9 бюти гоуст с подвижен покрив, представителен модел на фирмата „Континентал Мотор Карс“, само защото минавайки покрай витрината, й беше хвърлил лаком поглед. Това не беше избягало от вниманието на дон Дженко.
— Харесва ли ти? Твоя е!
Дженко Волпоне беше уредил формалностите по покупката въпреки смутените протести на Ландо и му беше връчил лично ключовете й.
— Така ще можеш да ме придружиш до гарата.
Смазан от благодарност и респект, Ландо беше промълвил, целувайки му ръка:
— Но, падроне4… перке5?… Перке?…
— Ние сме доволни от тебе, Орландо. Този подарък е знак на лично приятелство.
— Но аз не съм го заслужил, падроне!
— Не се заблуждавай! Ще го заслужиш един ден…
Когато дон Дженко го беше напуснал след приятелски жест с ръка, Орландо имаше чувството, че е изоставен от собствения си баща.
Два дни по-късно телефонен звън от Милано в три сутринта:
— Орландо, познаваш ли О’Брайън? Мортимър О’Брайън, адвокат?
— Виждал съм го.
— Значи можеш да го познаеш?
— Да.
Гласът, който толкова пъти му беше предавал нареждания, продължи своите заповеди:
— Възможно е да се появи около теб. Залови го!
— Къде ще се появи?
— Ще се появи в една банка, Трейд Цюрих Банк. Знаеш ли я?
— По име. Но ще я открия.
— Не трябва да влиза в банката. Ясно ли е?
— Да.
— Бъди на място днес преди отварянето й. Не мърдай оттам.
— Добре.
— Ако го видиш, прибери го.
— Какво да го правя?
— Прибери го на хладно и ми се обади.
— Съгласен… Но къде на хладно?
— Оправи се някак…
Едно куриозно съвпадение: беше му наредено да наблюдава банката, чийто собственик беше личното мишленце на собствената му любовница! Пет минути след тръгването на Инес той влезе в гаража, не можейки да се сдържи да не използва блестящата П9, за да се придвижи до работното си място, Щампфенбахщрасе.
Лейтенантите на шефа му можеха да не се безпокоят, техният О’Брайън имаше толкова шансове да влезе в Трейд Цюрих Банк, колкото един отритнат от обществото можеше да влезе в личните апартаменти на Светия отец.
Боингът докосна земята, настръхнал от всичките си спирачни елерони, под оглушителния шум на обърналите посоката си реактори.
Току-що кацнахме на летище Цюрих. Надяваме се, че пътуването ви е било приятно и че отново ще ви срещнем по нашите линии…
Итало Волпоне погледна с отвращение отпуснатата фигура на телохранителя си. Пиетро Белинцона хъркаше с отворена уста.
Моше Юделман беше категоричен: „Щом като стъпиш в Цюрих, отивай право в моргата, даже преди да си позвънил на жена си. Почти сигурно е, че ще те следят. Фолко Мори ще се заеме с досадниците“.
Итало си спомни тези думи, откопчавайки колана си. Беше раздразнен, че не може да се обади на Анджела. Суеверие или семейна традиция, но жената на един „капо“ трябваше да знае за доброто здравословно състояние на съпруга си, без да бъде информирана за мотивите и сделките, които налагат тези пътувания.
— Събуди се, дебела краво! Пристигнахме!
Белинцона се протегна с мечтателна усмивка. Каза отпуснато:
— Устата ми е пресъхнала…
Беше заспал два часа след излитането, подпомогнат от двете бутилки шампанско.
Итало ядосано кресна:
— Къде се намираш? Да не си в спалнята си? Да не съм те взел за развлечение?
— Извинявай, шефе, извинявай… Сънувах…
— Идиот!
Белинцона се изправи под погледа на Патрик Махони, който симулираше, че спи. От този момент преследването трябваше да поеме Дейв Каванаут. Така беше решил Къркпатрик. Той взе чантата си и дискретно пъхна под мишницата си съдържащото се в нея оръжие. В Ню Йорк не бяха ги претърсвали. Митничарите, явно предупредени, срамежливо бяха отвърнали очи от багажа им. С безразличен вид Махони навлече пардесюто си и излезе от предната врата, без да удостои с поглед Итало и Белинцона.