— Направо! — каза Ландо.
Бензиностанцията беше собственост на негов приятел, също от Сицилия. Какво ли се беше случило, че в момента, когато имаше най-голяма нужда от скривалище, в паркинга се намираше полицията? В дъното имаше металическа врата, винаги заключена, криеща зад себе си стая три на четири, където временно можеха да се скрият. Там Ландо беше решил да заключи О’Брайън, докато шефовете му решат какво да правят по-нататък.
— Все направо ли ще карам?
— Млъквайте и карайте!
Трябваше да размисли. За момента скривалището беше неизползваемо и трябваше да се намери друго. Спешно! О’Брайън се съвземаше… Уплашените му очи срещнаха погледа на Ландо, после видя пистолета, насочен към слабините му.
— Какво искате?
— Млъквай!
— Заза, какво става тук?
Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Без да се обърне, Заза му подхвърли:
— Става това, че съм в банята по твоя вина.
— Пари ли искате? — попита Морти.
Той се опита отчаяно да се залови за тази идея. Разбира се, това не можеше да бъде така. Той разбра, че е загубил, че това е човек на Синдиката и че измамата е открита. Как са могли да разберат толкова бързо?
— Заза, моля те да ми вярваш… не разбирам нищо… не знам нищо!…
Без да престава да заплашва О’Брайън с пистолета си, Ландо каза:
— Сега завийте надясно и минете покрай гаража.
Тя изпълни маневрата. Порко Дио!7 Колата на полицаите все още беше на входа.
— Ако не ми кажете незабавно какво искате, ще скоча! — изплака Мортимър.
— Ти ще млъкнеш ли? — изръмжа Ландо. — Ти, русата, завий наляво в края на улицата!
Когато се налагаше, Ландо знаеше да говори с жени. Помисли си: „Тази мадама сигурно е страшна мръсница, щом се е залепила за тип като О’Брайън!“.
— Когато пристигнеш при моста, ще го прекосиш и ще караш направо!
Междувременно той беше решил къде ще ги заведе. В едно спокойно място, откъдето можеше без нерви да се свърже със своите шефове: в апартамента на Инес.
Със свито от лошо предчувствие сърце Итало Волпоне следваше облечения в черно служител по дългия коридор. Ехото от стъпките им се повтаряше от белите стени и от пода, покрит с керамични плочки. Това, което изненада Итало при влизането му в моргата, не беше студът, той го очакваше, ами пълната липса на миризми. Нито този на формалин, често срещан в подобни места, нито сладникавият, натрапчив мирис на смъртта.
— Ще ми позволите ли? — извини се човекът пред него.
Той се приближи до един регистър и направи някаква справка. Прав, неподвижен, с втренчен поглед, Итало имаше чувството, че изживява някакъв кошмар. Въпреки умишлено бащинския тон, който брат му държеше спрямо него, той винаги беше справедлив и добър. Всичко, което малкият брат притежаваше, беше благодарение на Дженко. Като се започне от живота, който му беше спасявал два пъти! Итало стисна силно челюстите си, за да надделее над емоциите, които постепенно го завладяваха. Чиновникът издърпа чекмедже на колелца и застана неподвижно до него. Внезапно желанието на Итало да се убеди в смъртта на брат си изчезна. Той изпита страх.
— Ето — каза човекът в черно след една дълга пауза.
Итало се приближи, насилвайки се да държи очите си отворени. В това гигантско легло, направено за цял човек, кракът изглеждаше едновременно малък и огромен. Итало незабавно разбра, че това е кракът на Дженко и че той никога повече няма да го види жив. Със стиснато гърло се наведе напред, за да се увери напълно и да разпръсне последните съмнения относно трагедията.
Погледът му се плъзна по ужасната рана в горната част на бедрото, отрязано на чисто, като парче месо в месарницата, и се спря върху прасеца. Забеляза почти невидимия белег, станал по-блед сред синкавата плът.
Когато бяха паднали от велосипеда, Итало беше забелязал кръвта върху чорапа на своя по-голям брат. Дженко усмихнато го беше успокоил: „Не се страхувай, Бебе, не ме боли…“.
Бебе… Дженко го беше нарекъл с това име. То щеше да му остане за цял живот. Навремето всички от семейството се смяха много на това! Сега, когато други го произнасяха, двете срички звучаха с респектиращ страх.
— Господине, познахте ли го?…
— Изчезвайте! Искам да бъда сам.
— Извикайте ме. Ще бъда в коридора.
Кой можеше да е направил това на Дженко? Кой? Къде беше останало тялото? Със сълзи на очите, съзнаващ, че изглежда смешен, не успявайки повече да се сдържа, Итало прошепна: