— Но, падроне… какво съм направил?
Волпоне не се двоуми нито за секунда:
— Много си любопитен! — И му беше затворил вратата под носа.
— Ще ти кажа, Фолко… това не ми харесва. Отчаян съм.
— Не мисли за това! — прекъсна го Мори. — Когато чакаше пред моргата, забеляза ли нещо?
— Да. Твоят глупав цирк. Какво те караше да го правиш?
— Двама души те следяха.
— По дяволите!
— Най-любопитното беше, че не бяха заедно…
— Докъде ни следиха?
— Доникъде. До моргата, това е всичко.
— Как ги спря?
— Пуснах една кола напряко на улицата. Те се „спънаха“ в нея.
— Каза ли на Бебе?
— Забрави за това! Ние сме тук, за да го пазим, а не да го безпокоим!
— Ти луд ли си! Пак мен ще изкара виновен!
— Остави го на спокойствие! Достатъчно сме пораснали, за да уредим всичко сами. Знам как да ликвидираме един от тях незабавно.
— Той в хотела ли е? — с интерес попита Белинцона.
— Да. Другият също.
— Швейцарци?
— Колкото аз съм абисинец! Пътуваха в нашия самолет.
Изведнъж Пиетро забрави за нещастията си, облизвайки лакомо устни.
— Ченгета?
— Не знам. Според мен не са от един и същ екип. Просто имам някакво предчувствие.
— Какво искаш да направим?
— Ще се заемем с единия. Той е на нашия етаж, в 647, от другата страна на коридора.
— Имаш ли някаква идея?
— Да, доста любопитна идея. Ето какво ще направиш…
Яростта му беше толкова голяма, че влизайки в стаята си, Итало се отдаде на това, което Дженко би нарекъл хлапашка работа. Не смеейки да стреля по нещо, а плесницата, ударена на Белинцона, далеч не беше удовлетворила жаждата му за кръв, той взе от банята бръснача, с който всяка сутрин се бръснеше.
Итало опита острието, което собственоръчно точеше, както неговият баща навремето, опитвайки всеки път качествата му върху косъм от главата, който държеше с два пръста. После се вторачи в леглото, изчаквайки бесът да го завладее и да се разпее по тялото му на вълни, все по-силни, все по-чести. След това започна тихо да ругае на сицилийски, често повтаряйки името Клопе. Не след дълго се чуваше само: „Клопе“, изречено със заекващ глас, по устните му се появи пяна, която мокреше изричаните думи. Дясната му ръка се вкамени върху бръснача, докато кокалчетата му побеляха.
Когато загуби възможността да контролира обхваналия го бяс, той се хвърли с нечовешко ръмжене върху леглото, режейки безогледно каквото му попадне подръка, сякаш одеялата и възглавниците бяха тялото на Клопе.
„Брутта химия… Мадоначия… Порко Дио!…“9
Той се пребори с една възглавница, садистично я разпра и перата й се разпиляха из стаята. След това замръзна с учестено дишане и с блестящо от пот лице, поемайки въздух на едри глътки. Ръката му изтърва бръснача и прегръдката му освободи остатъците от възглавницата. Итало погледна стаята, сякаш за пръв път я виждаше. После се изправи. Струваше му се, че тежи десет тона. В банята насочи студената струя право срещу лицето си, без да я усеща. След като се избърса, дойде на себе си. Трябваше спешно да се обади на Юделман. Несъзнателно пръстите му натиснаха един след друг бутоните, образуващи телефонния номер в дома му в Ню Йорк. След шест позвънявания Анджела се обади:
— Да?
— Анджела…
Гласът й беше толкова ясен, сякаш се намираше в собствената му стая, до него.
— Итало…
— Ке фай?10
— Спях.
Той си я представи увита в огромното им легло, свила се в единия край, по една от нощниците на баба си, които обожаваше. Топла, сладка, гладка, беззащитна, сама. В Америка сигурно е шест сутринта.
— Итало?… — запита тя настоятелно и безпокойно.
— Си…11
— Дженко?
Волпоне преглътна:
— Да.
— Итало, сигурен ли си?…
— Си. Ио соно.12
Той усети, че тя с труд сдържа сълзите си. Не толкова заради Дженко, когото едва познаваше, колкото за него самия.
След дълго мълчание тя прошепна:
— Нон поссо кредерло… Е терибиле…13
— Предупреди Франческа.
— Добре.
— Кажи й, че ще се заема с всичко.
— Да.
Сега той различаваше отчетливо хълцанията й. Бяха толкова близо, че Итало изпита чувство — само да протегне ръка и ще може да ги избърше. Усети, че очите му го щипят.