— Ще ти се обадя през деня.
— Итало?
— Да?
— Ниенте…14
Той постави бавно слушалката, избърса очите си и набра втория номер. Щом чу гласа на Юделман, каза:
— Аз съм.
Дори насреща му да беше президентът на САЩ, той пак щеше да се представи по този начин. Който и да беше кореспондентът му, Итало винаги се обявяваше с „аз съм“. На другия оставаше да отгатне кой е насреща му.
— Дженко? — незабавно попита Моше, за което Волпоне мислено му благодари.
Беше неспособен да отговори от страх да не отвори отново незарасналата рана.
— Дженко? — настоя Моше.
— Да — промълви Итало.
— Боже мой… Боже мой… — прошепна събеседникът му. — Тялото?
— Още нищо.
— О, боже! Това е катастрофа!
— Да.
— Има ли някакъв шанс.
— Не. Никакъв. Не ме питай защо! Чувствам го! Знам го! Това е всичко.
— Какво решаваш?
— Поемам кормилото.
След последвалото мълчание Итало помисли, че връзката е прекъснала.
— Моше, чуваш ли ме?
— Да… Да…
— Казах, че поемем кормилото!
— Чух…
Гласът на Моше идваше странен, фалшив.
— Имаш ли нещо против?
— Не, не!
— Ти май не си доволен?
— Да… да… Това става толкова неочаквано…
— Идвам от банката.
— Какво?
— Казвам, че току-що бях в банката! Глух ли си? Има една неприятност…
— Итало… Каква неприятност?
— Този гаден банкер отказва да деблокира парите ни, сякаш не знае нищо!
Въпреки ужаса, с който го изпълниха думите на Итало, Моше се възпротиви:
— Не трябваше! Ако Габелоти разбере за твоите постъпки, ще помисли… ще помисли…
— Какво ще помисли?
— Не знам. Нещата се променят много бързо! Рискуваш да провалиш всичко!
— Моше!
— Да?
— С мен ли си, или си против мен?
— Разбери, Итало!… Опитай се да разбереш!…
— За или против? — грубо го прекъсна Волпоне.
— Ако бях против, щях да те оставя да правиш щуротии! — ядоса се Юделман. — Ти смяташ, че един швейцарски банкер ще отговаря на въпросите ти, ако нямаш номера на сметката?
— По дяволите номера! — изръмжа Итало. — Дал съм му срок до утре на обяд да изпълни нарежданията ми!
— Боже мой!… — изстена Моше.
— Нали парите са наши! Брат ми умря заради тях! А ти искаш да си мълча, сякаш нищо не се е случило!
— Но ти не можеш…
— Ще се ядосам!
— Итало, изслушай ме! Моля те да ме изслушаш! Всичко е много сериозно!… Не мърдай, преди да съм пристигнал! Веднага наемам самолет!
— Ти за хлапак ли ме смяташ? — изригна Волпоне.
— Итало, аз имам опит в тези работи! Знам как да постъпя!
— Аз също!
— Итало! Нека да дойда!
— Ако имам нужда от теб, ще ти позвъня!
— Въпреки това ще дойда!
— Опитай се само да стъпиш в Цюрих без моя заповед! Честна дума, ще те очистя!
— Итало, вървим към катастрофа…
— Не се намесвай…
— Позволи ми поне да предупредя Габелоти! Ще помисли, че искаме да го измамим!
— Забрави този смачкан праз! Когато свърша с банкера, ще се заема с него! Аз не съм търпелив като Дженко!
— Итало, за последен път…
— Млъквай!
— Не затваряй, Итало! Правя ти последно предложение… Нали ми имаш доверие? Имам един добър приятел в Цюрих, един много добър приятел… Нарича се Карл Дойч. Често сме работили заедно… В името на паметта на брат ти остави ме да му се обадя… Той познава добре банкера… Ще го помоля да се заеме незабавно…
— Ако искаш, прати папата, не ме интересува! Но ако утре по обяд не получа това, което искам, ще действам по свой начин!
— Лошо… лошо! Нищо няма да постигнеш със сила.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — заплашително каза Итало.
— Не!… О’Брайън?
— Нищо.
— Само той може… Итало! Швейцарците са инат. Всичко ще провалиш!
— Моше…
— Трябва да действаш умно…
— Моше…
— Да.
— Върви по дяволите!
Итало затвори внезапно, завладян отново от бяс. Огледа стаята, търсейки нещо за разрушаване.
В този момент телефонът иззвъня.
Дейв Каванаут хвърли сакото си върху един стол, влезе в банята, отвори крана за студена вода и си наплиска лицето. Беше ядосан, че е загубил следите на Волпоне заради никакъв анонимен кретен, който не беше дръпнал добре ръчната спирачка на колата си. По някакво чудо, влизайки във фоайето на Сорди, погледът му срещна този на Махони, скрил се под един вестник. Махони беше затворил очи в знак, че дивечът се е върнал в леговището си.