— Паспортът му у тебе ли е? — обръщайки се към Фолко, попита Волпоне.
— Да.
— Тук.
Те се намериха пред кръгъл капак, повърхността на който бе около три метра, сякаш венчаеше върха на огромния цилиндър. Върху капака имаше колело, което Итало развъртя и повдигна, за да открие огромен отвор.
— Хвърлете го вътре!
Фолко и Белинцона направиха няколко крачки напред и усетиха върху лицата си страшната горещина, която лъхаше от зейналия отвор. Те бързо плъзнаха в него тялото на Рико Гато. Волпоне сам затвори капака и завинти колелото. След това произнесе надгробното слово на починалия:
— Точно това, което му е нужно. Това е пещ за сметта.
Въпреки парата, която почваше да запълва машинното отделение, те достигнаха до бетонната, водеща към задния двор на хотела стълба, без да срещнат никого.
По-късно, когато се завърнаха в собствения си хотел, Волпоне подаде на Пиетро банкнота от сто долара, когато той се канеше да паркира колата.
— Купи ми часовник и го качи в стаята ми.
— Какъв часовник?
— Часовник! Също и хартия. Ще направя един колет.
— Добре — каза Пиетро.
Той вече свикваше с новия си шеф и знаеше, че е по-добре да не му задава въпроси.
Химене Клопе въздъхна. Тя беше слушала историите за евреи и победени, които трябваше незабавно да съберат багажа си в един вързоп и да обърнат страницата, която досега представляваше животът им. Макар че като слушаше подобни разкази, приемайки ги разсеяно — това можеше да стане само с другите! — тя потръпваше, усещайки с кожата си това, което чувстваха жертвите.
Както беше обещала на Ренате, тя трябваше да напусне собствения си апартамент за срок от четиридесет и осем часа. Никой, дори тя, не трябваше да знае какво се върши в навечерието на тайната вечеря.
След по-малко от час екип от здравеняци щеше да наруши патриархалното спокойствие на нейните фотьойли Луи XV, да разбърка подреждането на нейните Писаро, Реноар, Мане. Щяха да се покажат на бял свят, измъкнати от сейфовете, Ван Гог, Гоген и Винчи, за да посрещнат спотовете20 под бдителните погледи на многобройните „горили“, ангажирани за случая. Те щяха да живеят денонощно в апартамента до деня на сватбата.
„Но къде ще спят?“ — беше попитала Химене техния шеф.
„Не се безпокойте, госпожо, ние сме свикнали. Просто на земята.“
Тя тайно се безпокоеше, че ще бъдат небрежни, че тяхната миризма ще се наслои по стените на големия й приемен салон, че стъпките им ще оставят съмнителни следи по савойския килим, разпилян върху кобалтовосиния мокет.
Но лудориите на дъщеря й я безпокояха повече, отколкото тези домашни неудобства. Сватбата на Ренате щеше да бъде нещо шокиращо, нещо немислимо. Химене не се беше противопоставила под страх от жестоки репресалии. Ренате държеше с желязна ръка баща си: когато нещо й хрумнеше, горко на онези, които се противопоставяха! За да успокои майка си и да разсее страховете й, тя хитро я беше утешила: „Мамо, аз не искам от теб Перу! Отстъпи ми апартамента, това ще ми е достатъчен подарък!“.
Един предварително отровен подарък, който рискуваше да настрои срещу тях благородниците от града. Дори някои от тях бяха отказали поканата под най-различни предлози. Те гледаха с особено око на една брачна церемония, която щеше да се състои в три часа сутринта. Други бяха аплодирали: „Колко оригинално! Най-после благодарение на вас Цюрих се раздвижва! Каква забавна идея!“.
Докато очакваше събитието, Химене трябваше да се настани като обикновена простосмъртна на горния етаж, в един четиристаен апартамент. Тя отдавна искаше да го наеме, но какво да прави с него, боже мой! Само че я беше страх хората да не помислят, че имат парични затруднения. Тя провери мислено съдържанието на тоалетната си чанта. Камериерката беше приготвила три сандъка горе… Омер се беше въздържал от коментар, но беше очевидно, че той ще изпие горчивата чаша до дъно, ако се съди по тежките му погледи, които хвърляше от време на време. На вратата се позвъни и тя отвори, без да пуска чантата си от ръце. На прага стояха двама „едрогабаритни“.
— Семейство Клопе?
— Точно така…
Този, който четеше инструкциите си, написани на хартия, изглежда, я взе за прислужница. Иначе как трябваше да се разбира това, което последва:
— По-добре си тръгвайте, защото тук ще става, каквото ще става!
Белинцона, Барето и Мори гледаха любопитно как Бебе Волпоне завързва пакета със златна връвчица. Един добре направен пакет, обгърнат с амбалажна хартия в бежов цвят. Итало я потупа, за да се убеди в солидността й. Явно задоволен, той залепи приготвения етикет, носещ адреса на получателя.