— Пит си има настроения. Човек му свиква. Аз го познавам от години.
Той прекрачи прага на отворената врата и огледа коридора нагоре и надолу.
— Ама къде, по дяволите, отиде тоя? Да не пропадна в клозета?
Уесли приключи неприятната си задача в моя кабинет и изчезна в слънчевия следобед на живите, където другите углавни деяния изискваха вниманието и времето му.
Бяхме се отказали да чакаме Марино. Нямах никаква представа къде се беше запилял, но, изглежда, че пътешествието му до тоалетната беше наложило излизането му извън сградата. Нямах и много време за размисъл, защото Роуз се показа на вратата, свързваща моята стая с нейната, в момента, в който заключвах в бюрото папките с документите по случаите.
Още от пръв поглед многозначителното й мълчание и начинът, по който бе стиснала устни, ми подсказаха, че й тежи нещо, за което аз нямах желание да чуя.
— Доктор Скарпета, Маргарет ви търси и ме помоли да ви кажа да й се обадите веднага щом свърши срещата ви.
С това чашата на търпението ми преля и аз просто не успях да го скрия. На долния етаж ме очакваха аутопсии, а трябваше и да отговоря на безброй телефонни обаждания. Работата, която ми се беше насъбрала, би стигнала за половин дузина души и аз нямах желание списъкът да бъде удължаван с каквото и да било друго.
Роуз ми подаде куп писма, които трябваше да подпиша, после ме изгледа над очилата си с внушителния вид на гимназиална директорка и добави:
— Тя е в кабинета си, а въпросът наистина не търпи отлагане.
Роуз нямаше намерение да ми каже за какво става дума и въпреки че не можех да я виня, това ме подразни. Струва ми се, че тя винаги знае всичко, което става в тази система от единия край на щата до другия, но беше в стила й да ме насочи към източника, вместо да ме информира. С други думи, тя упорито избягваше да бъде предвестник на лоши новини. Предположих, че този навик й беше останал, след като бе работила за моя предшественик Кагни почти през целия си живот.
Стаята на Маргарет се намираше на средата на коридора — малка спартанска стаичка с бетонни стени, боядисани в същия блудкав бледозелен болничен цвят, както всички други помещения в сградата. Тъмнозелените плочки по пода винаги изглеждаха прашни, колкото и често да ги метяха, а по бюрото и по всички други плоскости се валяха купища компютърни разпечатки. Шкафчето й за книги беше препълнено с наръчници с инструкции, кабели, резервни ленти и кутии с дискети. Липсваха всякакви лични вещи, нямаше никакви снимки, плакати или други дреболии. Не можех да си представя как Маргарет живее в тази стерилна бъркотия, но никога не бях виждала стая на програмист, която да изглежда по друг начин.
Тя седеше с гръб към вратата, с очи, вперени в монитора, и с наръчник на програмиста в скута. Когато влязох, тя завъртя стола си към мен, след което го отмести настрана. Лицето й беше напрегнато, късата й черна коса бе разбъркана, като че ли беше прекарвала пръсти през нея, а тъмните й очи блуждаеха.
— Бях на едно съвещание почти цяла сутрин — започна тя отривисто — и когато се върнах следобед, намерих това на екрана.
Подаде ми разпечатка. На нея се виждаха няколко SQL-команди1, които даваха достъп до базата данни.
Дълго време аз стоях, вперила очи в разпечатката, без да разбирам нищо. Към таблицата със случаите бе подадена команда за описание и горната половина на страницата беше изпълнена с колонки имена. Отдолу имаше няколко прости оператора за избор. Първият от тях се отнасяше до номера на случая с фамилно име Питърсън и собствено Лори. Отговорът под него гласеше: необходимата информация липсва. Втора команда изискваше списък на номерата и собствените имена на всички смъртни случаи, регистрирани в базата данни, с фамилно име Питърсън.
Този списък не включваше Лори Питърсън, защото нейната папка още лежеше на моето бюро. Още не бях я дала на служителите от другия отдел за въвеждане в компютъра.
— Какво искаш да кажеш, Маргарет? Че не си подала тези команди ли?
— Разбира се, че не съм — отговори тя натъртено. — А и не ги е подал никой от другите служители. Би било невъзможно.
Сега вече към нея бе насочено пълното ми внимание.
— Когато си тръгнах в петък следобед — поясни тя, — направих това, което правя винаги в края на деня. Оставих компютъра в режим на повикване, така че да можете да се включите от къщи, ако се наложи. Изключено е някой да е използвал компютъра ми, защото, когато е в режим на повикване, може да бъде използван само ако човек си намери друг персонален компютър и ако се свърже посредством модем.
Дотук всичко ми беше ясно. Терминалите в кабинетите тук бяха свързани с този, на който работеше Маргарет и който наричахме „обслужващ“. Ние не бяхме свързани с централния процесор на Отдела за здравеопазване и социални грижи отсреща въпреки непрекъснатия натиск от страна на комисаря да се включим към него. Аз бях отказала и щях да продължавам да отказвам, защото нашите данни бяха много деликатни, а криминалните разследвания по много от случаите не бяха приключили. Ако стоварехме цялата наша информация в централния компютър, до който имат достъп десетките агенции на Отдела, това би означавало колосални проблеми с изтичането на информация.