— Защо? — попита тя при първата пауза.
Гастон я погледна през рамо с проблясваща на ухото обица и добродушна усмивка:
— Защо, какво, скъпа?
— Защо този човек се опита да убие мосю Льомоние?
— Бил е крадец, който е разбрал, че ние сме излезли, после е подмамил татко и чичо Пиер навън. Мислел е, че корабчето е празно, готово за грабеж.
— Той извади пистолета, преди да прекрачи вътре.
— Предпазна мярка не би била излишна.
— Сигурно — каза Сирен, като гледаше Рене с ясни очи. — Или може единствената му цел е била убийство, доколкото някой се бе опитал да убие нашия гост преди.
Когато и Гастон се обърна към него, Рене даде вид, че обмисля тази възможност.
— Възможно е, разбира се, но не мога да проумея защо.
— Казвам ви, че мъжът е крадец, а не убиец, почти съм сигурен — изрече с отвращение Гастон.
Сирен бързо се обърна към него.
— Познаваш ли го?
— Ако е този, за когото мисля, той работи извън таверната, до бараките, но не съм го мяркал напоследък.
— И предполагам, че няма да го видят наблизо скоро.
— Можеш да си сигурна в това.
Имаше много места, където можеше да отиде човек, който бяга — в гората с индианците, към отдалечените френски постове, които се простираха от Начиточес и Мобил до Илинойс, на север в Ню Франс или дори до Английска Каролина или Испанска Флорида. Номерът беше да се направи обмислено. Хората, които бяха изчезнали и за тях не се чу нищо, бяха много.
Рене зае отново мястото си на постелката, докато Гастон се върна за пилето, преди някоя лисица или двуного да са се справили с него. Той прекъсна дните на птицата с брадвата, но го донесе на Сирен да го оскубе — работа, която той ненавиждаше. Тя все още се занимаваше с това, когато Пиер и Жан се върнаха.
Поръчението им не беше уловка, въпреки, че не си струваше пътя до града. Отнасяше се до един стар приятел, който беше прикован на легло — шотландец, дошъл в Луизиана от Франция, който мислеше, че 1–2 пинта добро уиски ще може да го вдигне на крака отново, ако Бретонови могат да му го доставят, дори и с парите му да се обогати кървава Англия. Пиер беше склонен да се съгласи с Гастон, че нахлулият е крадец. С това нещата явно бяха приключени, въпреки че дискусиите продължиха, докато яхнията от пилето не свърши.
После поседнаха пред огъня. Сирен, която знаеше, че сега Бретонови имат пари, тъй като шотландецът им бе платил предварително за услугата, изчака да настъпи пауза в разговора. Колкото може по-непресторено тя каза:
— Никога не съм опитвала уиски.
Жан стисна устни.
— Не може да се сравни с добро бренди.
— Може би е по-силно? — Тя погледна към Пиер като към по-възрастен и следователно — по-авторитетен.
— По-силно? Зависи къде е правено и как. Но то е остро, докато брендито минава гладко като коприна и повдига духа на мъжа до небето. — Той премлясна с устни.
— Но шотландското уиски трябва да е твърде мощно, щом може да излекува приятеля ви.
На устните на Пиер се появи снизходителна усмивка:
— Всички спиртни напитки действат на мозъка, а оттам започва всяко лечение.
— Мисля, — каза Жан — че чувствам гърлото си да пресъхва.
Сирен цъкна с език:
— Предполагам, ти се струва разумно да се пресече това, още в зародиш?
— Тази мисъл ми мина през ума.
— Не трябваше да го окуражаваш — сгълча я Пиер.
— Не — каза Жан — съвсем не е необходимо.
Скоро те тръгнаха към гостилницата — само двамата по-възрастни мъже. Гастон, за негово най-голямо неудоволствие беше избран за пазач още веднъж. Той излезе с трясък от каютата и седна на пейката отвън като потропваше с крак по дъските.
Сирен седя известно време, после се обърна към Рене. Той я гледаше с възхищение и недоверие в очите.
— Това беше великолепна маневра, но не виждам смисъла — каза той с мек глас.
Нямаше нужда да се преструва пред него.
— Смисълът е, че Гастон спи винаги като мечка, но Пиер и Жан — не. Освен когато са пийнали.
Нещо светло и топло подскочи в очите му:
— О!
Той не се нуждаеше от детайлни обяснения, веднага разбираше. Това й даваше чувство за сигурност. На повечето хора трябваше да им се обяснява, при това с подробности.
— Все пак съществува известна опасност — прошепна тя.
— Не знаете ли — каза той също шепнешком — че опасността добавя вкус.