— Сара?
— А?
— Нищо — Гидеон бавно се изправи, обличайки дрехите си с ловки, сръчни движения.
Сара го гледаше с ъгълчето на окото си, докато прибираше кошницата с храната. В този непроницаем ум в момента протичаха важни процеси, но тя не можеше да ги отгатне. Може би търсеше подходящи думи, за да й каже, че я обича, мислеше си тя, изпълнена с щастие.
Гидеон се наведе, за да прибере покривката на червени карета. След това бавно я остави, защото се чудеше как да я сгъне.
— Я дай на мене — предложи Сара и хвана единия ъгъл на покривката. Изтръска я. Гидеон ходеше и риташе боровите иглички. — Какво правиш? — попита го тя.
— Просто проверявам да не сме оставили опаковки от сандвичите — той разравяше с носа на обувката си пласт иглички.
Сара го гледаше какво прави. Изведнъж забеляза, че от земята се подаваше покрит с мъх камък.
— Ето какво ми е убивало на гърба, докато ме любеше. Нищо чудно, че сякаш бях притисната между камък и… — тя прекъсна мисълта си. — О, Боже! Камък! Гидеон, това е бял камък. Погледни го.
Той погледна надолу.
— Повече ми прилича на зелен камък.
— Няма зелени камъни. Просто е покрит с много мъх — Сара пусна на земята червената покривка и коленичи, за да види камъка отблизо. С нокти пробва да изстърже малко мъх. — Той е бял.
Гидеон приклекна до нея.
— Така ли?
— Сигурна съм — тя го погледна въодушевено. — Гидеон, това е толкова вълнуващо! Може би в края на краищата открихме бижутата. Помогни ми да изкопаем пръстта наоколо.
Той покорно се наведе и отмахна няколко буци пръст. Разкри се още една малка част от белия камък.
— Ако това е твоят прословут камък, нищо чудно, че не сме го видели, когато го търсехме. Той отдавна е бил покрит от пластове пръст.
— Да, изглежда точно така е станало — Сара седна и се намръщи. — Няма да можем да го откопаем с голи ръце. Трябват ни инструменти.
— Гениално заключение — далечен шум на мотор наруши тишината на гората. Гидеон веднага се изправи и задърпа Сара.
— Какво има? — попита тя, докато поемаше кошницата, която той пъхна в ръцете й.
— Нищо. Но като че ли ни се появява компания. Основният закон при такива експедиции е да не се издава местоположението на съкровището на непознати.
Сара притисна кошницата към себе си и забърза след него. Излязоха от гората, минаха през мястото на Флийтуд и се отправиха към хижата, която бяха наели. Шумът на мотора се засили.
— Наистина ли мислиш, че е възможно да сме открили белия камък, с който е означен един от върховете на триъгълника на Флийтуд?
Той я погледна през рамо — явно въпросът й го забавляваше.
— А на теб какво ти подсказва прословутата ти интуиция?
Тя се намръщи, като се опитваше да подреди обърканите си впечатления.
— Не съм много сигурна — каза тя бавно. — Мисля, че белият камък е този, който търсим, обаче…
— Обаче какво? — моторът се чуваше съвсем близо.
— Сега вече не мисля, че тази работа е спешна — тя се засмя. — Не че намирането на богатство от скъпоценни камъни е нещо безинтересно, разбира се. Не че е съвсем за изпускане.
— Бих се усъмнил в здравия ти разум, ако ги изпуснеше.
— Е, сигурно ще бъде много забавно, ако неочаквано се натъкнем на тях. Но както казах, те вече не са така важни за мен, както преди — Сара прекъсна обяснението си. — Но няма значение. Ето я и нашата компания. Ти беше прав в едно — не искам някой непознат да сложи ръце върху бижутата. Тези обици принадлежат на рода Флийтуд и на никой друг.
Един черен джип изрева на завоя на пътя. Вместо да отмине уединената хижа, той сви в криволичещата отбивка, сякаш този, който го караше, знаеше много добре накъде е тръгнал.
— Казвала ли си на някой друг, че идваш тук? — попита Гидеон, гледайки джипа, който се приближаваше.
— Разбира се, на няколко души, между които приятелката ми Маргарет Ларк. Но тя няма джип, нито някой от моите познати. Може да е нашият хазяин.
— Не, не мисля — Гидеон се спря на прага на хижата и задържа Сара до себе си. Той не отделяше поглед от джипа, който вече влезе в двора.
Колата спря сред облак прах. Предното стъкло отразяваше слънчевата светлина и не позволяваше да се види шофьорът. Спазъм от дълбоко безпокойство внезапно преряза Сара.
— Гидеон?
Той не отговори. Усещаше се напрежение в него. Цялото му внимание беше погълнато от джипа.
Вратата на колата се отвори шумно и някак маниерно. Подаде се черна обувка, излъскана така, че светеше на слънцето, и стъпи на земята. На петата блестеше нещо сребърно.
— По дяволите! — каза Гидеон.
Човекът, който слезе бавно от джипа, беше така блестящ, както и обувките му. Движеше се с пестелива грациозност, добре съзнавайки впечатлението, което правеше, и което очевидно му доставяше удоволствие. И косата му беше черна и бляскава като обувките. Очите му бяха сини, ярко, дяволски сапфирено сини.