— Ти никога не би направил нищо незаконно — обяви Сара.
Гидеон едва-едва изви ъгълчето на устните си.
— Проблемът е в това, че понятието за законност се променя много на юг от Тиджуана.
— Представям си. Добре, продължавай.
— Както казах, просто трябваше да свършим една работа. За която на „Савидж и Компания“ щяха да платят много пари. Трябваше да закараме товар с продоволствия за група археолози, които правеха разкопки на стари индиански развалини дълбоко в джунглата. Но се оказа, че хората, които чакаха продоволствията, не бяха законни изследователи. Бяха контрабандисти на антики. Видяхме и научихме повече, отколкото трябваше, а те не искаха да имат живи свидетели.
— О, Боже мой! — пое си дъх Сара. — И какво се случи?
— Причакаха ни в засада и ни нападнаха на връщане, когато излизахме от джунглата.
— Така наречените археолози?
Гидеон кимна.
— Сигурно са били те, макар че не можах да ги видя отблизо.
Сара го гледаше шокирана.
— И как се спасихте?
— С малко късмет и благодарение на предварителното проучване на терена, което бях направил, преди да отидем при тях. Това беше моята специалност, Сара. Моят принос към „Савидж и Компания“. Аз извършвах целите проучвателни работи по дадена поръчка, правех всичките приготовления, проверявах хората, свързани с поръчката. Предварително се спирах на всяка подробност, предвиждах развитието на нещата в най-лошия случай и се подготвяхме за него. Да ни пречукат клиенти е една от най-лошите вероятности. Но аз винаги я вземах предвид.
— А Джейк Савидж точно какъв принос имаше към компанията? — попита Сара сухо.
Гидеон я погледна с насмешка.
— Отговаряше за външния блясък. Какво друго? Нали го видя. Той изграждаше доброто име на тима ни и привнасяше стил. Търговец по природа. Той беше точно такъв, какъвто хората очакваха да видят, когато наемаха професионален авантюрист, за каквато и да е работа. Има това качество да кара хората да вярват, че може с всичко да се справи. И наистина се справяхме. Репутацията ни на юг беше страхотна. Винаги добре си свършвахме работата.
— И винаги си получавахте дял от меда — тихо заключи Сара.
Гидеон сви рамене.
— Това беше работа. Поне за мене. Джейк също, разбира се, я харесваше заради парите. А той имаше нужда от много пари, защото ги пилееше, изтичаха през пръстите му. Но истината е, че повечето си удари правеше благодарение на факта, че беше станал жива легенда. Беше се вманиачил по собствената си репутация. Като влезеше, в който и да е бар от Мексико Сити до Буенос Айрес, всичките жени си падаха по него. А пък мъжете искаха да се похвалят, че го познават и са пили бира заедно.
— Но всъщност ти си бил този, който наистина е вършел работата в „Савидж и Компания“, нали? — каза Сара, убедена, че е права. — Ти си бил стратегът, ти си правел плановете и си познавал терена.
— Джейк си имаше своето място за името на компанията. Привличаше поръчки и инвеститори като мухи на мед. Но истината е, че и едни бонбони за Деня на вси светии не можеше да купи сам, без чужда помощ.
Сара започна да се киска, преди да може да се овладее. Когато видя, че Гидеон я гледа с любопитство, глътна глътка вино, за да се възвърне към твърдото си поведение. Нямаше да престане да го върти на шиш, докато не получи отговор на всичко, което я интересуваше.
— Така че „Савидж и Компания“ не биха просъществували дори и една седмица, без ти да дърпаш конците зад кулисите.
— Бяхме партньори. И партньорството ни беше много успешно в повечето случаи и беше изгодно и за двамата. Печелехме много пари. Натрупахме бързи печалби. Човек привиква с адреналина така, както и с всичко друго.
Сара го погледна остро.
— Още ли имаш желание за силни усещания?
Гидеон леко се усмихна.
— Не повече от веднъж в годината, когато уж отивам на почивка, а се занимавам с търсене на съкровища.
— Добре — продължи Сара категорично, решила да не позволява да бъде отклонена от темата. — Какво се случи, когато ви изчакаха в засада? Защо ти и Джейк се разделихте и всеки от вас е мислел, че другият е мъртъв? Какво стана?
Гидеон отпи от бирата си и се замисли.
— Не зная.
— Как така не знаеш? Нали си бил там?
— Бях там, така е. Но това не означава, че зная какво е станало. Всичко, което зная е, че бяхме само двамата в един джип по пътя в джунглата. Носехме парите, с които така наречените археолози ни бяха платили за получените си продоволствия. И в следващия момент някак си почувствах, че вече не сме само двамата.