Клайв ги изслушал внимателно и казал:
- Харесвам ми тази концепция и харесвам някои от избраните песни, но не мисля, че звучат както трябва.
Арнолд решил, че отново ще му покажат вратата. Но нещо в идеята очевидно бе пленило Клайв. След известно време той казал:
- Ако Род Стюарт желае да поеме този риск, тогава и аз ще го направя. Хайде да го направим. Но договорът ще е за един албум.
Няколко часа по-късно, след доста оживени приказки, Арнолд излязъл от офиса на Клайв с договор за два албума.
Клайв бе казал, че съвременното продуциране е грешка, затова двамата с Ричард записахме още демо песни, при които премахнахме синтезаторите и електронните перкусии и включихме струнни инструменти. Един следобед през 2002-а, ние занесохме тези песни на Клайв в бунгало №8 в хотел „Бевърли Хилс“, където беше отседнал. Това се превърна в една от най-сюрреалистичните бизнес срещи, на които съм присъствал. Беше ясно, че демо записите се доближават до това, което Клайв желаеше да чуе, но той все още желаеше песните да са по-танцувални.
- Не искам тези мрачни филмови китари. Желая да е по-живо, по- живо - като Джинджър и Фред, по-живо, по-живо - каза той.
И докато говореше, този седемдесетгодишен музикален могул се изправи и започна да ръкомаха с ръце, все едно дирижираше оркестър, както и се клатеше наляво-надясно. И двамата с Арнолд станахме и започнахме да правим същото - дирижирахме с ръце, въртяхме рамена, а после Ричард стана и вече и четиримата бяхме Фред и Джинджър, танцувахме из стаята и викахме:
- По-живо, по-живо...
С Арнолд все още танцувахме, когато излязохме, гънехме се и се въртяхме по пътечката, като извиквахме:
- По-живо, по-живо...
И така, с тези наставления, ние се върнахме в студиото. Ричард продуцира някои от песните, а продуцентът Фил Рамон, един много чаровен мъж с невероятно биография от песни, включваща всички от Дилън до Синатра, пристигна, за да осигури допълнително усещане в стил „Фред и Джинджър“ в останалите парчета.
По време на тази фаза усетих, че проектът се превръща в нещо много лично за мен. Пуснах този нов материал на Пени. След една вечеря в „Барът на Пери“, двамата с Ричард и пуснахме песните и чакахме реакцията и, за да разберем дали са добри. Това се случи още в началния етап на връзката ми с нея, когато тя пътуваше до Лондон и обратно, за да завърши фотографския си курс и изглеждаше, че куфарът и е винаги приготвен и я очаква пред вратата. Изглеждаше, че доста от песните, над които бях работил, описваха точно нашето положение: разделяне и събиране, желанието от разстояние, през тези първи любовни мъки. Ev ry Time We Say Goodbye, The Very Thought of You, We'll Be Together Again, The Nearness of You: тези песни бяха са- ундтрак на първите месеци от връзката ни, все едно съществуваха, за да разкажат нашата история и ме накараха да изпитам още по-силно чувство и по-силно желание да ги завърша както трябва.
Накрая се получи албум: It Had to Be You... The Great American Songbook. Сега всичко, което трябваше да направя, беше да убедя публиката, че Род Стюарт, досега известен като рок звезда, също така е и приемлив певец на 32-тактови балади. Обичах да пея тези песни, колкото обичах да пея и всичко друго. Вътрешните рими, свободният, разговорен стил на текста, който се плъзга по музиката, големият талант и опитност в изграждането на песните - за един певец тези неща са като дар.
Но беше едно на ръка да затвориш очи в уединението на студиото и да изпееш песни, създадени от прекрасните Били Холидей и Ела Фицджералд, а съвсем друго нещо да се изправиш пред много хора и да го направиш. Едно от най-нервните събития в живота ми беше представянето на албума в хотел „Реджис“ в Лос Анджелис. То се проведе като претенциозна слушателска сесия, с коктейли и ордьоври, в голяма, разточително декорирана бална зала, с малки и кръгли масички със запалени свещи, за 500 големци от музикалната индустрия и шоубизнеса. Клайв бе неумолим при промотирането на албума - даваше безкрайни интервюта, появи се по телевизията с мен, за да поговорим (което беше страхотно, защото аз мразя да го правя сам), и цялото му държание бе все едно това беше второто появяване на „Бийтълс“.
През онази вечер, той се качи на сцената и говори за музиката с любов и убеденост, както и пусна някои от песните. После аз се появих, като изненада, и изпях пет от песните на живо. Преди това осъзнах, че изпитвам страх, какъвто не бях усещал, откакто бях излязъл с „Джеф Бек Груп“ във „Филмор Ийст“ в Ню Йорк преди толкова много години и за първи път запях блус на американци. Усещах точно същото чувство - как съм на път да бъда разкрит. Казах на Арнолд нещо, което се усетих, че му бях повтарял редовно, по време на работата над този проект: