Радостта ми, разбира се, нямаше край. Хукнах у дома, прегърнах и разцелувах майка си, сестра си, а на по-малкия си брат от вълнение ударих плесница. Преди това, още пред училището, аз бях прегърнал и разцелувал училищния слуга, който не бе ми предавал никакъв предмет и съвсем не бе виновен за това, че аз съм получил зрелостно свидетелство. В своето въодушевление отидох още по-далече — прегърнах и разцелувах съседа ни, бакалина; прегърнах и разцелувах и една вдовица, мамина приятелка, и й извиках:
— Госпожо, аз узрях.
Същото нещо после доказвах и на готвачката ни.
Прегърнах и разцелувах и бръснаря, защото след първите изблици на радост и вълнение аз си спомних първото задължение на зрелостника — да се обръсне. От бръснене тогава аз особено не се нуждаех, но в моите очи, а и в очите на всички тогавашни зрелостници бръсненето беше един вид външен израз на зрелостта.
— Младият господин желае да се подстриже? — попита ме предупредително бръснарят с ехидност, свойствена на всички бръснари.
— Не, искам да се обръсна! — отговорих аз гордо и седнах на стола, късайки се от яд, че краката ми не достигат до пода и висят във въздуха.
При думите „искам да се обръсна“ на мене ми се стори, че казвам нещо голямо, значително, че става някакъв прелом в живота ми, като че ли след мъчителни усилия съм отворил някаква тежка желязна врата, през която ще вляза в нови непознати предели, като че ли прекрачвам прага, зад който започва животът. В този момент думите „искам да се обръсна“ ми изглеждаха много по-важни и по съдбоносни от Цезаровите слова „jacta est alea!“4
Но когато бръснарят свърши и ме изми от сапуна, нямаше и помен от някаква промяна нито по лицето ми, нито в душата ми. Неочакваното, неизвестното, което ми предстоеше, животът, в който трябваше да навляза, като че ли бяха още далече, много далече. Единственото чувство, което имах, след като излязох от бръснарницата, бе, че съм обръснат и че в джоба си нося зрелостно свидетелство.
Но с казаното дотук далеч не свършва историята на моето учение. Пред мен беше университетът. Но на университета ние не гледахме като на училище, в което се учи, а само като на място, където „се следва“, а това ни изглеждаше някак си по-лесно — все ще го изкараме. Дори да се задържи човек някоя година повече в университета, не е неприлично, защото с встъпването си в него той става „гражданин“, а да бъдеш „гражданин“ година повече или година по-малко, не е никак трудна работа. Често пъти е по-добре да бъдеш гражданин в университета, отколкото полицейски писар в Арил или учител-стажант в Бърза паланка.
Но аз не съм разказал още всичко за времето, прекарано в гимназията, където човек прахосва най-хубавите си години. Училището и бракът са двата най-важни периода в човешкия живот, затова и се казва, че който завърши добре училище и се ожени сполучливо, той си е осигурил живота. Нещо повече, училището и бракът имат и много общи отличителни черти. Така например и в училището, и в брака се учиш, докато си жив, без надежда, че ще научиш нещо; и в брака, както и в училището, има строги и добри учители, тежки и леки предмети; и в брака, както и в училище, можеш да получиш и добра, и лоша бележка; и тук, и там нямаш право да закъсняваш и всяко отсъствие ти се отбелязва; и в брака, както и в училището, получаваш бележки за поведението си; и в брака, също както в училището, могат да те скъсат на изпит; и в брака както и в училището се радваш на ваканциите. Единствената разлика е сигурно това, че бракоразводното дело с жената трае много дълго, а бракоразводното дело с училището е една от най-кратките процедури в света. Освен това, ако в училище човек едва на края на учението си започва да има някаква стойност, то на края на брака той загубва всякаква стойност.