И да бяха поне един или двама, а то цялата Стара история е пълна с такива страхотни имена, така че по-лесно е човек да мине през непроходимите американски джунгли, отколкото през Старата история. Може би всички вие си спомняте за оня злополучен Артаксеркс, с когото си чупеха езика толкова поколения. Докато не знаехме думата Артаксеркс11, ние си чупехме езика с народните скороговорки: „Поп пося боб“ или „Петър плет плете, по три реда плет преплита, плети, Петре, плета“. Но щом научихме името Артаксеркс, изоставихме всички народни скороговорки, хванахме се за Артаксеркса и започнахме с него да си чупим езика и дори да се обзалагаме. Седнем петима-шестима души в кръг, заложи всеки по едно копче и който изговори думата Артаксеркс, той печели.
За да запомним всички останали имена, които ни причиняваха трудности, ние естествено използувахме и други начини.
Нашето време не познаваше нито футбола, нито тениса, нито кой да е от днешните спортове. Тогава ние играехме с прашки, играехме на роби и на ениджаес. За прашката би могло да се каже, че е почти спортна игра, докато на роби играехме с тухли и почти винаги завършвахме играта с по някоя разбита глава. Третата игра, ениджаес, ни бе останала в наследство от турците заедно с халвата, бозата и дондурмата12. Тя се играеше по следния начин: един от нас, на когото паднеше жребият, се прегърбваше, а останалите го прескачаха, стараейки се да не го докоснат с крака или с която и да е друга част на тялото си. Събирахме се, нареждахме се по пет-шест души в кръг и един ни броеше, произнасяйки следните непонятни думи: „Игис, ипик, ушур, топидушур, сойле, манойле“ и т.н. или пък — „Ендем, дину, саракатину, саракатика тика елем, белем, буф!“ Оня, на когото паднеше думата „буф!“, заемаше турска поза, а ние, останалите, го прескачахме, изговаряйки при всяко скачане пак някакви непонятни думи. Доколкото си спомням, те бяха следните: „Ениджаес, манджебиргебирговац, бир мамузлари, бир капаклари, бир топузлари“ и т.н.
За да запомним странните исторически имена, на нас ни хрумна щастливата мисъл да ги използуваме в играта на ениджаес и започнахме вместо горните думи да употребяваме следните владетелски имена: Клеомброт13, Киаксар, Асерхедон14, Сенохариб15, Сезострис16, Тахаракуа, Каракала17, Артаксеркс. На когото паднеше последната дума — Артаксеркс, той трябваше да се прегърби, а ние, останалите, го прескачахме, изговаряйки следните владетелски имена: „Кудурнагупта, Чандрагупта, Асурбанипал18, Навуходоносор19, Тиглатполисар20, Набополасар21, Агесилай22, Аменемхат23, Успретезен.“
Така ние свързвахме приятното с полезното — хем намерихме начин да научим трудните царски имена, заменяйки непознатите думи на играта с други много по-благозвучни, хем дадохме възможност на тия силни царе и те веднъж с нещо да бъдат полезни.
След като си пречупихме по тоя начин езиците, ние се почувствувахме вече в състояние да навлезем и в самото изучаване на историята, която е иначе един от най-интересните предмети в прогимназията.
Както е известно, историята се дели на стара, средна и нова. В началото на учебника, пред Старата история, като един вид предговор към историята, стои предисторическото време, а на края, след Новата история, като послеслов или може би като „поправка на печатните грешки“, която се прилага на края на всяка книга — идва Най-новата история. Впрочем започваща с една революция, Най-новата история наистина е корекция на печатните или, по-точно казано, на политическите грешки на миналите векове.