Но в увековечаването на събитията от новата история се е отишло вече твърде далеч. Всеки учител по история е сметнал за свой дълг да отбележи по нещо, а можете да си представите колко учители по история има по света. И не стига, че всяко събитие се описва най-обширно, но историята все повече и повече се простира и върху ония части от света, за които досега изобщо не се е държало сметка. Преди историята е обхващала само една малка част от Изтока, но след това започнала да се разпростира все повече и повече върху всички континенти, докато не обгърнала целия свят и не достигнала и до най-затънтените кътища на земята. Представете си сега какво ще бъде през бъдните векове, когато историците ще започнат да отбелязват и това как негово величество престолонаследникът Нюканука изпекъл на шиш негово величество краля-баща Путафута и заедно със своето кралско правителство го изял, за да наследи престола му, или как нейно величество кралицата Папаруха отсякла главата на седемнадесетия си мъж, оженила се за осемнадесетия и го направила крал под името Сисогора I. С други думи, представете си как ще изглежда историята след петстотин години, колко томове ще има, колко имена, колко дати и за какви ли не събития ще разказва. А представете си и положението на ония нещастни ученици, които тогава, след четиристотин-петстотин години, ще трябва да учат история! Винаги когато помисля за тия нещастници, аз се смея над съдбата им също както циганинът в приказката за правосъдието на Митхад паша:
Като нишки валия Митхад паша много сурово наказвал крадците и грабителите. Бесел крадците дори за две пилета и до обесения поставял предмета, който е откраднал, за да види всеки защо е наказан. Веднъж довели при него трима цигани. Единият бил откраднал дренки, вторият — едно яйце, а третият — любеница. Пашата ги строил в една редица и им заповядал всеки да глътне онова, което е откраднал, без да го дъвче. Първият циганин глътнал лесно дренките и започнал да се смее на глас.
— Защо се смееш бе? — попитал го пашата.
— Смешно ми е, милостиви паша, като си помисля как оня третият ще глътне любеницата.
Подобно на тоя циганин и аз се смея винаги когато помисля за ония ученици, които след четири-пет столетия ще учат история. Ние глътнахме дренките, но как те, нещастниците, ще глътнат любеницата!
Но ние учехме не само история на света, а и историята на сръбския народ, която за нас има по-голямо значение. Този предмет ни се отдаваше по-лесно може би защото се, чувствувахме у дома си, а може би и защото учителят по тоя предмет ни беше симпатичен.
Не зная как е сега, но тогава учителят по сръбска история като по служебно задължение трябваше да бъде голям патриот. Той държеше надгробни слова на всички погребения, наздравици на всички сватби, поднасяше поздравления на всички концерти и всичките си речи започваше по следния начин: „Петстотин години как сръбското племе стене под чуждо робство…“ В часовете, когато говореше за победата на цар Душан при Велбъжд или за победата на другите владетели от династията на Неманичите, той така се удряше по гърдите, като че ли ни предизвикваше на двубой. А захванеше ли се за Първото въстание и за неговите герои — Синджелич, Раич, Зека и Конда, той така удряше с юмрук по масата, че ако турската войска би се явила в тоя миг отнякъде, тя сигурно щеше да се изплаши и да избяга. Тази част от историята той, разбира се, повече ни декламираше, отколкото разказваше. Няма-няма, па току се хване за народните песни, които той казваше така, като че ли си приглася на гусла. И понякога толкова се увличаше, че започваше да говори и с нас в десетерац24.
24
Десетерац — метрическа стъпка, широко разпространена в южнославянския юнашки епос. Петостъпен хорей с цезура между четвъртата и петата сричка.