Живко, който беше тъкмо от Ужичката нахия26, макар и да не обичаше да дели мегдан с учителите, прокарваше лъка на гуслата по струните на душата си и подхващаше също в десетерац като на свой роден диалект:
— Ха така, Живко! — с възторг се провикваше учителят и пишейки му петица, добавяше:
Но това, което можеше Живко, за нас останалите бе невъзможно. Така например, когато веднъж ме запита за Конда войвода, аз направих опит да вляза в ролята на ужичанин, но никак не ми се удаде. Започнах така:
Разбира се, с тия прекрасни стихове аз не можах да очаровам учителя ни.
Но така беше само в часовете за Първото въстание. Всички останали периоди и всички останали уроци трябваше да учим наизуст, дума по дума, както дефинициите по физика или по геометрия. Така ги бяхме научили, че и посред нощ да ни събудеше, пак щяхме да му ги кажем наизуст. И до ден-днешен, вече след толкова години, аз помня дума по дума някои мъдри изводи на нашия учител по история. Ще приведа за пример само някои от тях, така както той ги казваше: „Крал Милутин се женил четири пъти, но това не е единствената историческа заслуга на този владетел. Освен женитбите си той разширил и границите на сръбската държава и т.н.“
„Днес вече е исторически неоспоримо, че цар Душан Силни е бил отровен. За това има твърде много доказателства. Едно от тях е и обстоятелството, че не е умрял от естествена смърт.“
„Крал Вълкашин е загинал в битката при Марица в 1371 г. Този факт е причина за прекратяване на неговото лично влияние върху държавните работи.“
„Стефан Дечански на младини бил ослепен. Но с него се случило нещо чудно, точно обратното на онова, което става с други владетели. Щом се възкачил на престола, той прогледнал.“
„Стефан Първовенчани е умрял на 24 септември 1228 година, но трябва да се има пред вид, че цялата политическа дейност на тоя владетел протича преди смъртта му.“
Въпреки че и предметът, и учителят ни бяха симпатични и макар че чувствувах известен граждански дълг към тоя предмет, аз никак не успявах да бъда в добри отношения с вего. Нашият учител ни казваше: „Само оня, който се обляга на миналото, е способен да гради бъдещето.“ Но, изглежда, поради това, че нямах минало и нямаше на какво да се облегна, аз бях съвсем неспособен да изградя бъдещето си.
Тъкмо благодарение на „учителката на живота“ — историята, аз повтарях класа. Това се случи по доста интересен начин. Пропаднах на изпита, защото сбърках годината, когато е умрял цар Урош, така че според мене излезе, че това е станало след битката при Марица. Можете да си представите как се хвана за косите нашият учител, който поне седем пъти ни бе прочел народната песен „Марко казва чие е царството“ и който бе клел люто Вълкашина:
— А известно ли ти е на тебе, че Вълкашин е убил Уроша?
— Да.
— Е, как е възможно тогава да тръгне той мъртъв от Марица, където е загинал, и да дойде да убие Уроша?
— Не зная.
— Е, като не знаеш, чети тогава през ваканцията и ела допълнително да се явиш на изпит.
И аз наистина четох през ваканцията и на поправителния изпит казах не само, че Вълкашин е убил Уроша, но отидох дори една крачка по-нататък и твърдях, че два пъти го е убил: първия път преди, а втория път след битката при Марица. Отстъпвайки така, аз отидох още по-далече и възприех мнението на Панта Сречкович, че „и трети път крал Вълкашин е убил крал Уроша“. Но изглежда, че тая моя примирителност не помогна много и аз трябваше да повтарям класа.
Сега се явява един интересен, чисто юридически въпрос, който аз не съм повдигал до днес, докато не излязоха на дневен ред военните репарации. По-късно, когато вече свърших училище, бе доказано и днес се смята като несъмнен факт, че Вълкашин не е убил Уроша, а Урош е умрял след битката при Марица. А това именно и аз твърдях на изпита и затова повтарях класа и изгубих цяла една година. Сега, значи, възниква въпросът кой трябва да ми заплати тая загуба от една година, нанесена ми поради това, че държавата тогава не е знаела собствената си история.