Един бивш околийски началник, който бе три пъти уволняван от службата и четири пъти углавно преследван, ми казваше, че в протестите си по повод на уволненията и в защитите си срещу углавните обвинения много успешно е използувал единствената латинска фраза, която знаел: „Fiat justicia, pereat mundus!“36 Един адвокат ми призна, че е запомнил от латинския само няколко думи от Персиусовите сатири: „О, quantum est in rebus inane!“37, които винаги шепнел, когато пълнел с адвокатски хонорари джобовете си. Един бивш министър, който падна на политическата арена като герой на Косово поле, понеже се беше забъркал в седем тежки афери, ми чаза с въздишка, че от латински е запомнил само фразата: „Sic transit gloria mundi!“38
Един висш офицер, комуто бяха отнели командуваната от него част и го бяха изпратили в някакво интендантско поделение, постоянно си шепнеше думите: „Quintili Vare, redde mini legiones!“39 A един владика превеждаше Христовите думи „Обичай ближния си“ на латински като „Proximus sum egoment mini“40.
Един журналист пък ми каза:
— Всичко друго съм забравил, но две латински изречения много добре помня, защото много често ги употребявам в речите си. Едното е: „De gustibus nihil nisi benee“41, a другото: „De mortuis non est disputandum.“42
И все пак има професии, при които наистина знанието на латински език намира приложение или които, може да се каже, живеят от латинския език. Тук спадат освен учителите по латински език още лекарите и аптекарите. Известно е например, че ученикът, пропаднал в пети гимназиален клас на изпита по латински език, ако не се самоубие, става аптекарски помощник и след кратко време така усвоява латински език, че дори и смления ориз нарича Pulveris risense и под това име го продава доста скъпичко.
Що се отнася до лекарите, спомням си, че покойната ми майка казваше: „Щом чуеш, че докторите започнат да говорят край леглото на болния по латински, знай, че визитата ще ти струва по-скъпо.“ И аз лично, право да ви кажа, имах възможност да се уверя донякъде в това. Бях сериозно болен и нашите бяха много загрижени. Домашният ни лекар ми предписваше някакви прахове, хапчета и разни солени води. Увиваха ме в мокри компреси, правеха с мене разни неприятни манипулации и какво ли още не, но положението ми все се влошаваше. Най-сетне настъпи денят на кризата и още сутринта лекарят каза: „Ако днес малкият се изпоти, значи, всяка опасност е минала.“ За тая цел той ми предписа и нови лекарства. Но напук на всякакви лекарства аз все не се изпотявах и загрижеността по лицата на моите родители от час на час растеше. Най-сетне решиха да свикат консилиум и привечер около леглото ми се събраха трима лекари. След като ме прегледаха всестранно, те повториха думите на нашия домашен лекар: „Продължавайте да му давате лекарствата, които лекарят е предписал. Ако малкият се изпоти, значи, всяка опасност е преминала!“ Но за да придадат по-голяма тежест на консилиума си и за да си осигурят правото на по-високо възнаграждение, те заговориха помежду си и по латински:
— Volete ire, collegue, ad bibendum pivae?43
— Ego praeferro ante vesper bibere aquam slivoevensem.44
— Cum cucurbitis aegris ex aqua.45
Всичко това те изговаряха тайнствено и поверително, за да оставят впечатление, че става дума за моята болест. А когато третият от тях произнесе думите „cucurbitis aegris ex aqua“ те кимаха одобрително с глава, като че ли в тоя момент взеха решението, според което аз трябваше да се изпотя.
Но въпреки това тяхно решение и въпреки прахчетата, които постоянно гълтах, аз все не се изпотявах. Най-после покойната ми майка, треперейки пред опасността, която ме застрашаваше, извика някоя си стринка Ната, жена на Стефо Сапунджията, да ми гаси въглен.
Стринка Ната дойде и седна до леглото ми. Донесоха й един глинен съд, пълен с вода, и тя започна да бае и да шепне:
По-нататък не слушах. Усетих само, че тя намокри с длан челото, слепите очи и бузите ми, прекръсти ме и ме зави презглава.
От нямане какво да правя и от скука аз се опитах под завивката да си повторя на ум думите на стринка Ната, но от всички тях в паметта ми остана само думата „натърчак“ и тя се втълпи в главата ми със страшна сила. Опитвах се да я разгоня, опитвах се да мисля нещо друго, да казвам разни стихове, да прочета „Отче наш“, да преброя до петстотин, но нищо не помагаше. Думата „натърчак“ витаеше над устните ми и аз постоянно я шепнех. Обръщах се, смеех се без причина, за да прогоня някак си тая напаст, но тя като конска муха се беше залепила за мене и не можех да се отърва от нея. И на всичко това отгоре хрумна ми най-лудата мисъл на света — как ли би се скланяла тая дума по второ склонение? И когато тя ме завладя, аз трябваше да положа свръхчовешки усилия, защото второто склонение всъщност никога не съм знаел. Започнах да шепна под завивката: