Казах вече, че този ден бях като луд. Прекъснах в средата на песента и направих виновна физиономия.
— Извинете, ваше превъзходителство.
Сър Хю се засмя. Той поклати глава.
— Вашият глас не е лош. Звучи, като че е бил обработен.
— Той наистина е обработен. Бях в консерваторията в Истанбул.
Аз ли бях луд или той?
Той чукна няколко такта на рояла и се усмихна подканващо. Познах мелодията. Подпрях едната ръка на рояла. Запях „Пъстървата“ от Шуберт.
Никога той не можеше да се съмнява в мене. Съществуваше предобра хармония при взаимното свирене и пеене между измамения и измамника му!
Продължавах да пея. Ние се опивахме от звуците. Добре звучаща и пълна с настроение, песента изпълни стаята. Двама почитатели на немското музикално богатство се бяха намерили.
Довършихме песента и всеки връщаше скромно комплиментите, които другият му правеше. Музиката е нещо чудесно. Тя успокоява. Когато аз — ставайки от певец пак слуга — се оттеглях с изпразнената чаша, мислех все пак, че нямах причина да се страхувам от негово превъзходителство. Той свири още един час. Мелодията проникваше в цялата къща. Използувах времето, за да снимам няколко документа. В тях се говореше, че на 14 януари 1944 година1 ще се извърши тежко въздушно нападение от съюзниците над София. Мислех си за приема, който немците ще приготвят на бомбардировачите.
Когато излизах от килера си, видях Мара. Все още чувах свиренето на посланика. Мара стоеше на входа за прислугата. Тя водеше със себе си бебето на Бъск. Втренчих погледа си в нея. Никога не беше идвала в посолството. Тръгнах бавно към нея.
Тя се наведе към детето.
— Тук работи татко ти — каза тя. Това беше една от многото безсмислени забележки, които се правят пред бебетата.
Наведена над детето, тя ме гледаше от долу на горе. Усмихнах се измъчено, махах на бебето с два пръста.
— Колко си пораснала вече.
— Нали? — попита Мара суетно и с мъка се усмихна, като че сама беше майката. Едва разбрах това, което тя каза след малко. Гласът й звучеше тихо и потиснато:
— Дошли са служители на тайната служба от Лондон. Бъск го каза на жена си. Зад кой прозорец работи мистър Бъск? — попита тя високо.
— Той работи в страничната сграда — отговорих аз.
Погалих детето по бузата. Гледах след Мара, когато тя си тръгна, бутайки бавно количката. Съмнявах се, че може да ме предаде, а сега тя даже ме предупреждаваше.
Бях ли си дал сметка, колко дълго играех вече моята опасна игра? Не бях обърнал внимание на седмиците, които бяха преминали като миг. Започнах през есента. Беше дошла зимата. За мене дните си приличаха. Възбудата, в която ме хвърляше приключението, не беше времето. В английското посолство бяха пели коледни песни. В немското посолство бях видял коледни елхи — каква връзка имаше това с мене? За мене съществуваха само опиянението, алчността, страстта, страхът. Сега ми стана ясно, че вече от три месеца ден след ден си поставях главата в примка с мисълта, че няма да се намери някой, който да я затвори.
Беше вече януари! Едно увито бебе със зачервени от студа бузки ме доведе до съзнанието за изминалото време. А не работеше ли времето за онези, които ме търсеха?
Избързах обратно в стаичката си, събрах парите, фотоапарата, филмите, скрих всичко в едно сако на посланика, на което бях зашил копчетата, и занесох всичко, ксето би ме злепоставило, в скривалището под стълбата. Ако го намереха там, можеха да заподозрат всекиго, но не и мен. Под килима нямаше нищо. Не можех вече да виждам парите. Точно в този момент за първи път почувствувах, че всичко е било напразно!
Мара ме беше предупредила навреме. Когато при позвъняване отидох в стаята на сър Хю, той не беше сам. Двама мъже седяха в креслата и гледаха насреща ми. Техните погледи ме опипаха с професионално недоверие. Третият, тъкмо се изправяше, беше коленичил в единия ъгъл на стаята. Там имаше електрически контакт. Беше ли го проверявал?
— Донесете ни чай! — заповяда сър Хю. Той беше внимателен, както винаги, но ми се стори невероятно, че само преди един час бях пял при негов акомпанимент. Сега ли бяха дошли агентите? Може би те бяха от дълго време в къщата! Беше ли използувал сър Хю случая да ме остави да пея, докато през това време се претърси спокойно стаята ми?
Донесох чая. Когато го сервирах, изглеждаше, като че ли всички, които седяха там, ме гледаха внимателно.
— Колко време сте вече при мене, Елиаза? — попита сър Хю.