Сега пък ми се стори, че насреща ми е предишната Делия: — И още й изпращаш писмата на оня и-мейл?!?
— Глупости, как можа да го помислиш! Всъщност… те са били дневникът ми, а като си помисля, същото е било и преди, докато тя беше жива. Както и тогава, сега само ги пиша в компютъра, надявам се тя да ги чете, където и да е.
— А мъжът ти?
— Боб не е като другите мъже, той ме разбира и зачита миналото ми.
Вечната женска заблуда!
— И сега в коя църква ходиш?
— Останах си в Мрежовата, аз съм постоянна в убежденията си, макар че ти винаги ми се подиграваше… Освен това, те ми платиха авторските права за сериала.
Нямах спомени да съм се подигравал с религиозните й чувства и въпреки сексуалната си преориентация, Делия очевидно си оставаше същия чешит. Но нейният разказ добави нов щрих в любопитството ми към страната, която в гимназиалната история се споменаваше само като куриоз — там след Втората световна война, комунистите като взели властта, прогонили невръстния цар, а половин век по-късно го избрали първо за министър-председател, а след това и за президент на републиката си. А и името на онова монтанско градче, където завърших гимназия, по някакъв начин бе свързано с България22, така че при първа възможност реших да удовлетворя любопитството си.
1.
Това пътуване започна с едно забавно недоразумение. От Лоугън нямаше директни полети за столицата София и за най-пряко ми препоръчаха стратолайнер до Атина. Там попитах кой самолет лети за България и сервът ме упъти до един конвертибъл, където бордовият контрольор се учуди при вида на билета ми и попита дали съм сигурен, че искам да се кача в тази машина.
— Нали летите за България? — попитах и след отговора му „Да“ потвърдих намерението си, а той вдигна рамене и ме настани, като ме гледаше подозрително. Салонът бе пълен със зимно екипирани туристи и това доста ме притесни, защото по предварителната ми информация пролетта в страната била топла (беше март) и съответно си бях подбрал гардероба. След половинчасов полет машината се приземи на малко планинско летище и под покритата със сняг контролна кула за своя изненада прочетох „П-а-м-п-о-р-о-в-о“, което ми заприлича на руско название. Вече се чудех какво става и как ще се оправям, когато стюардесата ми обясни, че грешката не е фатална, просто сервът ме е отвел до първата машина, която лети за България. Откъде да знам, че в тази държавица има повече от едно международно летище?!
Взех аеротакси и след малко вече бях в София, където кацнах преди багажа си — той, естествено, не беше объркал полета и до пристигането му от Атина оставаше половин час. Минах през аривала и отидох в кафе „Рандеву“, където бе уговорено да ме чака посрещачът. Малко след като седнах, на вратата се появи дребно тъмнокосо момиче, под ръка с табела с името ми.
Докато с мис Десислава Станева („Само Деси, моля!“) очаквахме на чаша кафе куфарите ми, разбрах, че тя е студентка по журналистика, а ме посреща, защото е на почасова работа в туристическата агенция. Похвалих я, че добре знае английски, и й разказах как и аз като студент припечелвах настрани.
През витрината се виждаше заснежена планина, от нея се смъкна облак и изсипа кратък дъжд, после светна пролетно слънце. Получих си багажа, качихме се в такси с шофьор — както по-късно разбрах, тук колите-автомати бяха рядкост, защото само няколко търговски улици имали водещи шини — и след половин час се настаних в малък апартамент на десетия етаж. За мое учудване, жилището беше с твърдо разпределение, нямаше и общ гараж в мазето, а само клетки в приземния етаж. Тротоарът отпред бе задръстен от коли, сред които, пак с учудване, видях и американски. Първите ми впечатления бяха, че заобиколеният от планини град е симпатичен и някак старомоден; дори бусовете се задвижваха от въздушни кабели — такива не бях виждал от дете. Въпреки ранната пролет си личеше, че зеленината е много. Почти не видях скоростни пътища, а най-високите сгради бяха не повече от трийсетина етажа.
Очаквах веднага да ме завърти шайбата с тукашните колеги, но българите имат спокоен маниер на работа23 и ми бяха отпуснали цяла седмица за аклиматизация. През това време Деси щеше да ми бъде гид, а номер едно в програмата бе домашна вечеря — ние двамата и брат й Павел, който беше поне десетина години по-голям („Може и Пол, драги“) и говореше английски още по-добре от нея. Започнахме с разкошна зеленчукова салата и някакво убийствено бренди, което се казваше „г-р-о-з-д-а-н-к-а“ и известно време си мислех, че това е първата българска дума, която научавам.
22
Помня, че тогава поръчах в Мрежата бърза информация и ми излезе един атрактивен сайт, озаглавен „България: пет хилядолетия за пет минути“. Страната бе в североизточния край на Балканския полуостров — благодатно кътче, обитавано още в праисторическите времена, където възникнала първата автентично европейска цивилизация на един народ, наречен траки. Те първи почнали да правят златни бижута, от тях бил и певецът Орфей — гробът му в една местна планина бил световна туристическа атракция. Първо гърците почнали да колонизират страната, после римляните, но и те не успели да се закрепят задълго. През първите векове след Христа по тези краища масово се заселили славяни, а името на страната идваше от друг древен народ. Българите обитавали планинските земи в Централна Азия и били една от най-многочислените племена, последвали Атила във Великото преселение. Оставили следи по цяла Европа — от Северен Урал до Южна Италия, а един от вождовете им се съюзил с балканските славяни и създал царство, което два века по-късно вече съперничело на Византия и Свещената Римска империя. И нали тогава вървяла лютата надпревара кой ще покръсти славяните, императорът в Константинопол възложил на двама апостоли — покровители на Европа, родени от баща грък и майка славянка, да измислят азбука за славяните и да ги покръстят. Те не само направили това, но и се преборили римският папа да признае славянския като официален за църквата, наред с гръцкия и латинския. Силната българска държава не само била трън в очите на съседите си, но и повод за вътрешни разпри и преживяла няколко цикъла на възход и падение. Турците, като почнали нашествието си на запад, първо се разправили с България. Пет века тя била най-богатата стратегическа провинция на Османската империя и българите били на път да се затрият като народ, но оцелели благодарение на една уникална гражданска процедура, наречена „Възраждане“. А в края на ХIХ век, когато турската империя и без това неудържимо вървяла към разпадането си, шепа български революционери се вдигнали на зле организиран и практически невъоръжен бунт, който бил потушен толкова асиметрично, че дори и в Англия общественото мнение се разбунило. Русия решила, че сега е моментът да осъществи имперските си идеи и след една бърза и кръвопролитна война с Турция България отново се появила на картата, но много по-малка, отколкото в най-славните си години. В най-новата си история държавата общо взето не сполучила на владетели и управници, затова и оставала най-бедната в Европейския съюз. Всичко това бе описано по един забавен начин, от висока патетика до самоирония в стил „Голяма работа сме и когато се издънваме дори“ и оставяше впечатление за една страна, привлекателна с природата, климата и историческите си забележителности. (б.а.)
23
Но само когато са си у дома. А навън са много адаптивни — няколко пъти съм работил с български колеги, и те винаги като вълци се нахвърляха на работата от самото начало. (б.а.)