Към края на вечерята Пол ме предупреди, че много от тукашните хора не обичали американците. Отвърнах му, че съм бил вече в Европа и високомерното отношение към нас ми е познато, но той настояваше, че при тях нещата били по-други и го попитах какво толкова има.
— Това е заради Иракската криза и Джордж Буш.
— Та нали това е било преди повече от половин век!
— Тогавашното ни правителство ви е подкрепило безрезервно, въпреки че общественото мнение било категорично против войната.
— От училище помня, че съюзници са ни били Англия, Австралия и Полша.
— Е, няма да коментирам образователната ви система — засмя се Пол. — Обаче последиците за нас били плачевни. Страната ни изпаднала в продължителна политическа криза точно преди договорената вече дата за приемане в Евросъюза. А и много европейски страни ни се разсърдили заради проамериканската ни политика. С две думи, макар да сме станали пълноправни членове на съюза от 2007 година, процедурите по пълноценното ни присъединяване се проточили още близо двайсет години. На всичко отгоре сте уредили на Ирак всичките му дългове да бъдат опростени, а ние сме имали да вземаме почти два милиарда долара.
— Нашата страна също е претърпяла много сериозни последици — вметнах аз.
— И сигурно затова на третата година спряла да ни плаща компенсациите заради опростения дълг на Ирак.
— Сега ще се караме ли или ще ставаме приятели?
Пол ме изгледа озадачено и се разсмя: — Всъщност често е така, за да станеш истински приятел с някого, наистина първо трябва здравата да се скарате. Та както и да е, всичко това объркало задълго живота ни и забави с десетилетия излизането ни от страхотната икономическа криза, в която сме били тогава. Дори и днес сме на дъното в Европейския съюз.
— Не ми изглежда да живеете много по-различно от другите европейци.
— Не си вади заключения от нашия стандарт, драги, ние с Деси имаме доста по-високи доходи от средните, пък и все още нищо не си видял. София не е България, както казваме…
— Надявам се за тези шест месеца да опозная не само София.
— Впрочем и у вас е така, в четирите ви ърбиленда стандартът е много висок, а ако се разходиш извън тях, има и мизерия на ниво от миналия век.24
— Ти си бил в Америка?
Пол се позасмя: — Когато се оженили, майка и татко били безработни и няколко месеца по-късно той заминал за Канада, беше лесничей в Северозападните територии. А когато навърших една година, отидохме и ние. Така че съм израснал в едно градче на брега на Голямото Робско езеро, но през ваканциите всяка година пътувахме из Щатите.
— И защо не останахте в Америка?
— Родителите на майка ми се разболяха и нямаше как да ги вземем при нас, щеше да ни излезе много скъпо, защото не им признаваха здравните осигуровки. Затова се върнахме. А когато баба и дядо починаха, татко вече бе закрепил бизнеса си тук, а и Деси беше се появила, така че нямаше за кога пак да заминаваме. Пък и тук вече можеше да се живее…
— Стига с тия скучни приказки — прекъсна ни Деси, — по-добре да ви разкажа какво се случи вчера. В туристическата агенция дойде една жена, която миналия уикенд ходила на ски в Банско. Искала да пътува с хеликоптер, но като поискала резервация, компютърът й отговорил, че няма свободни места и тя заминала с автобус. А в курорта срещнала някаква позната, която й казала, че хеликоптерът бил полупразен.
— И какво толкова е станало? — отегчено запита Пол.
— Като проверихме в компютъра на агенцията, не намерихме на нейно име заявка за хеликоптера, а само поръчка за автобусен билет. Но тя се кълнеше, че първо питала за въздушен превоз. Не ми се вярваше да лъже, такава една симпатична жена, макар и не в първа младост. Учителка.
Вдигнах рамене: — Всякакви ги има.
— Какви ли не истории измислят хората, за да привлекат вниманието върху себе си — подкрепи ме Пол и разказа няколко любопитни случая от своята практика.
2.
Мислех, че или Пол беше преувеличил, или местните хора не ме приемаха като типичен американец, защото почти не се сблъсках с неприязън. По-късно разбрах, че това е една особеност на националния характер на българите, известна още от времето, когато били под властта на турските султани. Общителни и приветливи, те рядко пренасят отношението си към една или друга страна върху нейните хора. Само веднъж срещнах мой сънародник, който се оплака от недружелюбие, но той беше турист и отдалеч му личеше, че е гадняр.
Странен манталитет имаха тия хора. Срещу блока ми имаше едно кафене, каквото със същия успех бих могъл да намеря пред къщата си в Кеймбридж, а на петдесет метра по-нататък — друго, по-неугледно и занемарено, и цените по-високи, и барманът истински тъпанар, не можеше един коктейл да забърка както трябва. Въпреки това, и двете бяха еднакво пълни, а и Пол сякаш не правеше разлика между тях. Веднъж тъпанарят се бе заприказвал със сервитьорката и цяла вечност не ни обърнаха внимание, та аз не се сдържах:
24
През следващите месеци се убедих, че като се изключат курортите, а те бяха страхотни, що-годе европейски стандарт на живота имаше само в отделни градове (не само големи, обаче). На много места хората наистина живееха като в края на миналия век, но не се сблъсках с откровена мизерия, каквато едва ли бих срещнал и у нас, макар че, признавам, от дете не съм имал точна представа как е у нас във вътрешността. (б.а.)