— Пол, не те ли ядосва тоя скапаняк?
Той само махна с ръка — и тук смисълът на жеста бе „Карай да върви“, след което ме довърши с думите: — За къде си се разбързал толкова, я колко добре си приказваме?
Първите дни отидоха за разглеждане на града, чиито тротоари бяха тъй многолюдни, сякаш тук живееха не два, ами поне двайсетина милиона. Срещаха се и твърде много чужденци, особено японци. Така и не разбрах при толкова много пешеходци и посетители в заведенията, откъде се вземаха шофьори за колите — а те съвсем не бяха малко по улиците, предимно износени25, но новите пък често бяха от най-скъпите модели. Направихме и няколко еднодневни екскурзии — на ски в планината, която се издигаше край града (Пол не пропусна да се похвали, че София е била домакин на зимна олимпиада, не запомних коя точно), до един много красив архаичен манастир в друга близка планина, и до едно недалечно курортно селище с минерални извори.
В централната зона на София се сблъсках с още една загадка, която също не можах да реша през цялото време: кое се срещаше по-начесто, гръко-римските старини или малките кафенета. Във всеки случай си личеше, че градът има многовековна история, и Пол не пропусна със злорадо-добродушна усмивка да ми съобщи, че България съществувала вече близо четиринайсет века, и то на едно и също място, докато „някои държави и триста години още не са навършили“. Отвърнах в същия стил:
— Какво от това, щом живеят три пъти по-богато?
— Не три, а поне десет пъти — рече той с безразличие, което тогава не можах да проумея.
Пол беше юрист и то доста търсен, както можах да се убедя, но през тази първа седмица отложи поне четири делови срещи само и само за да си пие с мен грозданката. Когато попитах не губи ли, той пак махна с ръка и рече:
— А, работата не е заек да избяга.
Впоследствие чух още подобни местни поговорки все в тоя дух, които биха звучали по-уместно в хипарска комуна или на някой полинезийски атол. Но не по-рядко се сблъсквах и с хора, които сякаш бяха пренесени от нашите лаборатории, офиси и магазини.
Като минаха първите дни, Пол стана неузнаваем и с такова настървение се залови за работа, че понякога по цели седмици не можех да го уговоря да пием по едно. Но не скучаех, тъй като колегите често ме канеха било на гости, било да поспортуваме или да отидем на концерт или театър. Дори понякога им отказвах, защото открих една местен интерактивен канал специално за гостите на България, от който можех да науча много неща за страната, в която бях попаднал. Разбрах например, че не всички чужденци тук са туристи, имаше към два милиона резиденти, привлечени от природата, климата и евтиния живот, или просто любопитни. Първи почнали масово да купуват или наемат къщи английските пенсионери и сега те били почти един милион, но имало също много японци, скандинавци, корейци, араби, руснаци, какви ли не, и американци в това число. Държавата ги поощрявала, защото заради демографския срив и масовата емиграция в края на миналия и началото на този век, населението й се стопило почти наполовина и цели селища оставали безлюдни. Чужденците, освен това, носеха добри приходи за бюджета (вече бях усетил, че по отношение на плащането на данъци българите по нищо не се отличават от нас). И въобще историята на страната гъмжеше от куриози и превратности, сред които царят-премиер беше от най-безобидните. С изненада разбрах, че думата „мутрас“ е българска (дотогава предполагах, че е от някакъв непознат за мен жаргон). „Мутри“ открай време наричат тук бандитите. Имало един период, когато те станали страшилище за градовете и пътищата на Европа, а точно тогава страната със зъби и нокти се борела за пълноценно членство в Европейския съюз, и със съдействието на Европол българските полицаи почнали да ги преследват из целия континент. На някого му хрумнала превъзходната идея да използва тази тема за Пи-аР кампания и държавната телевизия направила сериал — римейк на някаква класика едва ли не отпреди един век, който също като оригиналът се казвал „На всеки километър“. Сериалът наистина помогнал да се оправи имиджът на България, защото излязъл много успешен, станал световен хит и така думата влязла в международната лексика. Това трябва да е било преди рождението ми, защото думичката я знам от дете. Разбрах също и каква била българската връзка на онова градче в Монтана — било наречено на името на един от тукашните исторически градове, Плевен. Там преди два века имало големи сражения между русите и турците, четири месеца за тях се писало по първите страници на всички вестници, и така градът станал световно известен. В Щатите няколко градчета били наречени на негово име, но днес май е останало само монтанското. А в самата България имаше град с името Монтана, но той пък нямаше нищо общо с Америка, бил наречен така на древна римска крепост.