— Виж какво, приятел, ти си толкова студент, колкото аз — таксиметров шофьор. Ако искаш да ти свърша работа, сваляй картите.
— Е добре, то се е видяло, че иначе няма да стане — въздъхна Фил О’Доног и ми заразправя една история за двама приятели от детинство, почнали да учат пиано при една и съща учителка. Заедно завършили и „Джулиард“. Единият станал известен композитор, а другият — авторитетен критик. И всичко им вървяло добре, докато преди година критикът не обявил, че е дошъл краят на музиката — всички възможни мелодии вече били написани и оттук нататък композиторите можели само да правят кавъри върху вече съчинени теми. Композиторът приел това като лично предизвикателство и се обзаложил с критика, че ще съчини нещо, което със сигурност го е нямало досега. Така се появила на бял свят фантазията „Инфинити“ от Андреа Манточини, а от мен се искаше да проверя по всички нотни библиотеки на света оригинална ли е основната й тема.
Заявих, че всичко това е бълнуване на болни мозъци и цитирах азбучните истини на комбинаториката. Новият ми познат с готовност се съгласи с мен, но въпреки това продължи разказа си. Критикът се впрегнал да спечели баса и отишъл във Федералната агенция по авторските права. Тук Фил почна да мънка и от думите му с труд разбрах, че самият той е неин служител, но се заел със случая като частно лице.
— Че теб всяко ченге, дори градско, може да те арестува за престъпление по служба — посъчувствах му аз.
— Така е, братко, ама облогът е за десет милиона, а премията е десет процента!
Ако още не сте го сметнали, ще ви кажа, че десет процента от десет милиона е един милион. Веднага забравих за комбинаториката и първата ми реакция беше „две към едно“, но Фил се опъна:
— Откажи се от пазарлъка, иначе ще стане като в Библията и ще развалим работата, а и няма време. Басът изтича тази вечер, в полунощ.
Бързо се разбрахме за фифти-фифти. Фил понякога твърди, че тогава съм го прекарал, но аз съм убеден, че в този момент вече е бил отписал поръчката и е дошъл при мен от немай-къде. Сделката си беше съвсем почтена, той имаше само програмата за ловене на музикални плагиати, но не и парите, с които да плати за търсенето (не можеше да прави проверка от името на агенцията, нали работеше нелегално). А аз още като ученик си бях измислил Нетхаунд — един червей, дето се завираше навсякъде, дори и в несвързани с мрежата компютри. Как го правеше не ме питайте, вече не знам. Беше много дълга история и докато я обяснявах — цяла седмица — пред експертите на Сенатската комисия по защита на информацията, забравих откъде ми хрумна първоначалната идея. Помня единствено, че се отървах от съд само благодарение на своята неосведоменост. Белият дом изпадна в ужас от перспективата да дам публични показания, че Нетхаунд влязъл в системата „Ешелон“. Е, как можех да зная, че много години преди раждането ми един отдавна покоен шеф на ЦРУ под клетва бил обявил ликвидирането й?!
Петнайсет минути ми стигнаха да опаковам червейчето заедно с мострата и сравняващата програма и да добавя „кукичка“ за изтегляне на плячката. Хвърлих така нагласената въдица в мрежата и отидохме в отсрещната дрогерия, където Фил си поръча бира, а аз — спрайт. Попитах го за какъв библейски пазарлък става дума и той взе подробно да ми разказва как Авраам се опитал да спаси Содом и Гомор, когато Господ се наканил да ги затрие заради големите грехове на техните жители: „Тогава приближи се Авраам и рече: «Ще погубиш ли праведния с нечестивия? Може да има петдесет праведни в града; дали ще погубиш мястото и не ще му простиш за петдесетте праведни, които са в него? Да не би Ти да сториш такова нещо, да убиеш праведния за нечестивия? Да не бъде това от Тебе! Съдията на всичката земя няма ли да направи правосъдие?» И Господ рече: «Ако намеря петдесет праведни вътре в града, ще простя на всичкото място заради тях.» И отговори Авраам: «Ето сега почвам да говоря аз, който съм прах и пепел: може от петдесетте праведници да няма петима; ще погубиш ли всичкия град поради петимата?» И рече Господ: «Няма да ги погубя, ако намеря четиридесет и пет.» И продължи Авраам: «Да се не разгневи Господ, ако продумам още веднъж. Може да се намерят само четиридесет праведни вътре…»“ Бързо ми омръзна да го слушам и го прекъснах:
— Значи Авраам трябва да е създателят на вероятностната логика! И защо не е успял да разубеди Господ?
Фил каза, че Господ усетил накъде бие Авраам — въобще да го откаже от наказателната акция, но този отговор ми се стори неубедителен и аз помислих, че си е съчинил тази история, за да се прави на интересен. Десетилетия по-късно обаче, когато за пореден път преосмислях живота си (и това понякога ми се случва), реших, че непознаването на Библията не е повод за гордост. Намерих въпросния пазарлък в глава 18 на „Битие“ (2–33), и той завършваше така: „…Ето сега пак ще говоря Господу: «Може да се намерят там десет…» Тогава отиде си Господ, като престана да говори с Авраама.“