Това последното не трябваше да го казвам, защото в следващия момент въртящият се стълб излезе от очертанията на колектора и земята около него сякаш завря, а вихрушката внезапно се превърна в истинско торнадо. За журналистите това беше неочакван бонус и Деси (спазих си обещанието, разбира се) направи репортаж, с който пак спечели награда, този път българския еквивалент на Пулицър. На мен обаче не ми остана време да се позабавлявам с настъпилата паника, тъй като почти веднага смартфонът в джоба ми завибрира с характерните синкопи на сигнала за екстрена сбирка при шефа. Извиних се на гостите, че ги напускам, оставих пресаташето да се грижи за тях до заминаването им и се изстрелях към централния купол.
Джонти започна с нещо като равносметка — по съоръженията почти нямало повреди, обаче лагерите на протестиращите около периметъра били пометени и по чудо се разминало без жертви, но имало много ранени и спасителните екипи вече предупредили всички болници в радиус петстотин мили.40
Да не си кривя душата — не мога да му отрека доброто намерение бързо и делово да решим какво ще правим, но всички бяха стресирани от неочаквания катаклизъм и както можеше да се очаква, съвещанието се изроди в нещо като следствие. Аз от самото начало казах, че всички сме си виновни и въобще е срамота, че заслепени от глобалните мащаби на проекта, сме пренебрегнали локалната механика на процеса, но разработчиците постоянно се опитваха да стоварят цялата вина върху нашата група. Най-накрая треснах вратата с думите: „Обадете ми се, когато намерите поне едно изречение за пространственото поведение на стълба в разработката си. Тогава ще се върна.“
Реших да обмисля ситуацията в „Добре дошли“ и за свое учудване го заварих пълен с VIP-гости. Тогава и разбрах за поразиите по летището — торнадото превърнало пистата в самолетна морга и за капак на всичко изтръгнало антените на радарите и радиото от покрива на контролната кула, та полетите щели да бъдат възобновени едва към полунощ. Засипаха ме с въпроси и аз им дадох да разберат, че за днес съм приключил с екскурзоводските си задължения. Този номер обаче не мина пред Лонски, който половин час по-късно надзърна в заведението и ме завари над чаша уиски със сода.
— Всички са много заети и никой няма време да говори с мен, а от Белия дом ми съобщиха, че президентът иска до довечера да научи всичко — безцеремонно почна той още от вратата.
Наближаваше пет следобед и аз му обърнах внимание, че във Вашингтон работният ден още не е започнал, но той не се предаде, затова махнах с ръка и го попитах какво ще пие.
— Един бърбън, ако се намери, наистина ще ми дойде добре.
— А какво толкова го е грижа президентът, нали е в края на втория си мандат?
— Вижте, колега, нали мога да разчитам на дискретността ви? Президентът наистина се интересува само по инерция, но за мен нещата стоят по-иначе. — Още не е официално съобщено, но аз вече си подадох оставката, за да вляза в екипа на един от кандидатите и е много важно да имаме адекватна позиция след тази катастрофа.
— Чак пък катастрофа… — проточих аз и се постарах да си спомня какво знам за него. Говореха, че бил посредствен генетик и докато работел в Калтек, ежегодните допитвания редовно го слагали на опашката и в студентските предпочитания, и в колегиалния избор. Нямаше шанс да се върне там, най-много да го вземат в някой аграрен колеж, и сигурно затова беше се настървил да остане в политиката.
— Техническите аспекти не ме интересуват — продължи Лонски, — но ми кажете как това ще се отрази на темпа на работата ви.
— По най-бързия начин ще трябва да изчислим стабилната конфигурация на стълба.
— И колко време ще отнеме това?
— Знам ли?… Това е огромна работа, сигурно ще ни потрябват още математици и изчислителни мощности. Два-три месеца за теоретичната разработка и още поне толкова за преустройване на орбиталните съоръжения и станцията.
— С други думи, почти целия предизборен период. А има ли риск от провал на проекта?
— Какво говорите, проблемът е напълно решим!
— Не можем обаче да пренебрегваме общественото мнение.
Не го разбрах накъде бие.
— Да не би да говорите за тая сбирщина около Сънпоулз?
40
Катастрофалната първа проба довлече нова вълна на неприязън към проекта и през следващите два дни лагеруващите наоколо скочиха на над двайсет хиляди души, и повечето — агресивно настроени. Това накара с охраната да се заеме и Съветът за сигурност и така освен с бригада охранителни андроиди и отряд израелско-палестински командоси се заимахме и с контингент от две хиляди сини каски, които направиха плътен кордон на пет мили около Сънпоулз. Обаче имаше и добри последици — заради сигурността престанахме да приемаме посетители и се отървах от „почетната задача“. (б.а.)41