— А вие смятахте да го привлечете към екипа… Ако бяхте ни казали всичко в началото, можехме да си спестим тези дни. Та този Лио направо ви е дал нишката в ръцете със споменаването на религиозните фанатици!
Съобщих им за срещата си с Франк и Стен изкоментира: — Ами да, свършил си е работата и бяга.
— И какво ще предприемем сега? — това беше Акико.
— Проклетият Лио не ми даде обратен адрес и ме предупреди да не го търся, защото можело да ми прихванат съобщението. Щял да ми се обади по-късно…
Не можехме обаче да чакаме обаждането на Лио и решихме, че Стен ще прати и-мейл до „Грийнпийс“ с молба да му го препратят незабавно. А по-късно през нощта Акико сподели с мен лошото си предчувствие, че Лио няма да получи вестта навреме.
5.
Съботният ден започна с продължителния сигнал на смартфона. Подскочих и натиснах бутона за връзка.
Йешче Польска не згинела! — изрева младежки глас в ухото ми и аз почнах да ругая на полски.
Една лятна привечер предната година забелязах непозната физиономия в залата на орбиталистите. Някакъв младок с рус перчем седеше до Акико пред 3D-дисплея, а тя правеше разни магии върху нещо, което ми заприлича на спътников кадър от пустинна местност. Представи ми го като Ян Валецки, професор от Ягелонския университет и аз се учудих, че е направил толкова бърза кариера в Европа. Той обаче се оплака, че европейският консерватизъм бил все същия и чакали да навърши миналата година трийсет и пет, за да го изберат — и понеже Акико ме гледаше осъдително, трябваше да се извиня, че съм го помислил за младок. Ян преподаваше палеоантропология и беше попаднал в хайделбергския университетски архив на сведения за интересни разкопки в Източна Африка отпреди Първата световна война. Някой му казал, че в Сънпоулз има всичко необходимо за прецизни проучвания от орбита, той поискал съдействие от ръководството ни и то решило да създаде малко разнообразие на орбиталистите, където попаднал на Акико.
Старите разкопки бяха в южната част на Абисинската планинска земя, на двестатина мили от Сънпоулз — една ръка разстояние, по нашите мерки — и Акико се опитваше да открие следи от тях, в което преуспя. Ян прекара при нас няколко дни, после се върна в Краков да довърши подготовката си, и седмица по-късно ни се обади, че вече е разпънал полевия лагер и „да ми помните думите, това ще излезе най-голямото праисторическо селище от всички, които знаем досега“. Тогава Акико каза, че за първи път среща толкова енергичен човек и това предизвика у мен може би единствения пристъп на ревност през живота ми54.
— Ян, какво те е прихванало в ранни зори? — рекох, след като изчерпах запаса си от полски ругатни.
— Какви ти зори, вече е осем часа! — отвърна той и аз погледнах дисплея — вярно, беше осем и три минути. Щом нямаше разлика във времето, значи се обаждаше някъде отблизо.
— Каня те на първобитно барбекю — продължи той.
— Предполагах, че ще празнуваш Великден вкъщи.
— Един потенциален спонсор на разкопките пожела да види работата на място и затова пристигнахме, още снощи.
— И сега ще ме караш да се влача с глайдера?
— Нищо подобно! В колко да ти пратим самолета?
— Ами… чакай да говоря с Акико.
— Извинявай, Пьотър — забави темпото Ян, — но поканата е персонална, само към теб. Как да ти кажа… човекът не си пада по дами в компанията… Съжалявам, но много разчитам на него…
— Е, тогава няма да дойда — и затворих, без да слушам проклятията му. Вече бях се разсънил и се обадих на Акико да й кажа какъв странен кандидат-спонсор се е завъртял около Ян. Тя обаче ме огорчи със съобщението, че ненадейно й е дошла на гости приятелка от университета и двете по женски щели да ходят за уикенда до езерото Рудолф, така че няма да се видим през двата дни, и ме посъветва да приема поканата. Още не бях свършил с нея, когато се появи сигналът за второ повикване — пак беше Ян, и този път го зарадвах.
Разбрахме се да ме вземат по обед и като отидох на летището, терминалът бе пуст, само един серв почистваше и подреждаше след обичайната бъркотия в събота сутрин, когато Сънпоулз се изнасяше за уикенда. Точно в дванайсет без една минута забелязах сиво петънце ниско над хоризонта, което бързо се приближаваше. Самолетът докосна пистата в далечния й край, спря по средата й и веднага се развърна за излитане. Приличаше на конвертибъл „Фокер“, но с необичаен силует, изглежда някакво по-специално изпълнение.
— Пасажер Питър Роха, качете се на кар номер три, моля — покани ме синтетичният глас на диспечера.
54
Казвам „може би“, защото чувството на ревност ми е неприсъщо и не изключвам възможността просто да съм бил засегнат, че тя не е оценила едно от моите качества. (б.а.)