Сред екстрите, с които бях натъпкал смартфона си, имаше лазерно подслушвателно устройство. Допуснах, че пластмасовите стени на бунгалото са достатъчно тънки, за да отекнат на разговор, освен ако не се води шепнешком, и предположението ми се оказа вярно.
— Шефе, не мога да си обясня какво стана. Уредът работи, нали го пробвахме с пилотите. Този изглежда има антихипнотична блокада.
— Тогава използвай серум на истината! Знаеш, че Тангчен ще бъде много недоволен, ако не изкопчим всичко от тоя тип.
— Но той после ще разкаже за нас!
— За това не бери грижа, като свършим, ще пуснем една ракета на бунгалото…55
Бях чел някъде, че в минути на смъртна опасност пред очите на човек минавали като на филм най-важните моменти от живота му. Ако това е вярно, значи най-важният момент в моя живот е бил в съвсем ранното ми детство, когато гледах някакъв приключенски сериал и по-точно епизодът, в който самотен корабокрушенец сигнализира с огледало към минаващия край острова кораб. Огледалото го имах — маркера, залепен на рамото ми. Как ли беше сигналът SOS… да, три къси, три дълги и пак три къси. Лио пишеше, че един сантиметър метал изолирал сигнала. Озърнах се — по дяволите, и бараката беше пластмасова, но не можеше в нея да няма нещо желязно, нали там Ян държи инструменти за разкопките!
Инструментите бяха в заключена клетка, но за сметка на това в бараката имаше цял глайдер. Прехвърлих маркера на дланта си, клекнах до глайдера и почнах да пъхам ръката си отдолу с необходимата последователност. Успях да предам бедствения сигнал три или четири пъти, когато вратата скръцна и побързах да се изправя.
— Не е зареден, господин професоре — осведоми ме „стюардът“. — Ще дойдете ли при нас или… — той хвърли през рамо поглед към двамата пилоти, застанали зад гърба му.
— Само при условие, че ми направите обещаната закуска — усмихнах се аз и се запътихме към бунгалото. Там Тофик хан вече бе изоставил преструвките.
— Професоре, трябва да ни кажете какво ви е писал онзи холандец ван Доорен.
— Никога нищо не ми е писал.
— Сега така казвате, но аз ще изкопча истината! — и той се ухили злобно, сигурно копираше гримасата на некадърния актьор от някакъв гангстерски филм, откъдето беше взел и репликата.
През това време „стюардът“ измъкна от едно медицинско куфарче спринцовка и ампули. Опитах да го въвлека в разговор, но Тофик му викна да мълчи, изръмжа нещо на уйгурски и двамата пилоти ме фиксираха върху стола с широко и дебело тиксо, после излязоха и през прозореца ги видях да се запътват към самолета.
— Знаете, че това няма да ви се размине! — бе последното, което можах да кажа, преди „стюардът“ да ми забие иглата във вената. Пентоналът или каквото там беше, бързо подейства и аз — с острото чувство, че ме е обхванала съвсем неподходяща за случая веселост — почнах честно и почтено да отговарям на въпросите на Тофик хан. На най-важния, обаче, той естествено получи същия отговор, както и преди, и това го хвърли в ярост:
— Не може да бъде — викаше той. — В компютъра на онзи пишеше, че ви е пратил писмо!
— Възможно е, хи-хи, но аз цяла седмица не съм си преглеждал пощата.
— Тогава сега ще я прегледаш!
— Не мога, хе-хе, нямам връзка с мрежата.
— Кажи си адреса и паролата! И престани да се хилиш!
В този момент вратата се отвори рязко и в стаята влетя Акико. С две вихрени салта тя се озова до нас, като мимоходом ритна „стюарда“ в слабините и той се сгъна на две. След нея се появи и Стен, който се устреми към Тофик хан и опита да го удари, но онзи го изпревари и го просна на земята с юмрук в челюстта, после посегна и към Акико. Нейната реакция обаче бе светкавична и с крака тя подсече капачките на коленете му. Замъгленото ми съзнание все пак не пропусна да отбележи, че подскокът й — по-късно разбрах, че на гимнастически жаргон го наричат „скоба“ — беше изключително грациозен, и аз щастливо се разсмях.
По-нататък няколко мига ми се губят от паметта и следващият ми спомен е, че Акико отдира тиксото от стола, а Стен съобщава, че двамата ми похитители куцукат към самолета, докато аз се кикотя: — Хи-хи-хи, сега те ще пуснат една ракета на бунгалото…56
Акико ме изгледа недоумяващо, но Стен веднага съобрази какво става: — Трябва веднага да се измъкнем, в коридора видях задна врата — и ни повлече навън. Раздвижването изглежда ми подейства отрезвяващо и аз, все още хихикайки, си спомних за Ян. Шведът се хвърли обратно към бунгалото и след малко размаха ръце от прозореца на спалнята: — Помогнете ми, той е упоен!
55
Не си мислете, че знам уйгурски. Още предния ден бях забелязал, че Тофик хан говори със „стюарда“ на английски, а не на езика с лаещи интонации, с който общуваше с пилотите. (б.а.)
56
Тук компиграфоманът замърмори, че не можело тази ключова сцена да бъде описана толкова лаконично и сухо. Но както вече казах, наркотикът ме беше направил доста неадекватен и не успях да проследя всичко в подробности. Впоследствие Акико ми каза, че Тофик, удряйки Стен, с другата ръка измъкнал пистолет, но тя успяла да му го изтръгне и им изкрещяла да се махат. „Най-малкото движение напред да беше направил, и щях да го гръмна между очите“, заяви ми тя и само като й видях очите в този момент, ми стана ясно, че Тофик не е имал друг избор, освен да напусне бунгалото. (б.а.)