По-нататък в интервюто той признаваше, че от известно време го потискала липсата на оригинални мелодии. Според него всичко започнало с модата на кавърверсиите, а откакто в края на двайсети век измислили семплирането, авторската музика безвъзвратно почнала да запада. Днес, твърдеше той, истински оригинална мелодия можел да съчини само човек, който от зачеването си е бил изолиран от цивилизования музикален фон и е бил отгледан и възпитан само с природни звуци.
Това интервю все още нищо не обясняваше, в него не ставаше дума за „край на музиката“! С тези думи обаче почваше заглавието на едно антрефиле от скандалната рубрика на Мерилин Мей в „Поуст“ (по онова време с линкове към повече от хиляда издания) — за това, как на един концерт в „Карнеги хол“ Уонамейкър станал насред световната премиера на някакъв африкански композитор и демонстративно си излязъл под възмутените погледи на публиката. Мерилин го открила няколко часа по-късно в един артистичен бар в Гринич вилидж, където той с преплитащ се език й разказал за разочарованието си. Надеждата му била да чуе нещо наистина оригинално от това „дете на природата“ и търпеливо чакал половин час, но не чул нищо друго освен добре известни му мотиви, занаятчийски префасонирани с компютър. И дори в това си състояние изброил имената на авторите и заглавията на творбите им!
Мерилин твърдеше, че го записала с имплантирания си репортерски чип, но изглежда и тя не ще да е била напълно в кондиция, защото публикацията не беше с автентичната картина от разговора им и ако се съди по датата и часа — съчинена вече на трезва глава. Завършваше с думите на Уонамейкър: „Днес се сбогувах с надеждата си, че няма да доживея края на музиката!“ и оттам беше дошло заглавието.
Но за какъвто и да било бас с Манточини никъде нямаше нищо! Откъде тогава бе дошъл оня милион?!? Хвана ме яд на Фил, обадих му се в санаториума, където всяка година прекарва по един месец за гериатрични процедури, и му вдигнах страхотен скандал. Той така и не разбра защо го занимавам с толкова отдавнашна история, но в края на краищата — след повече от осемдесет години — ми обясни точно какво е станало. Инцидентът в „Карнеги хол“ паникьосал „Сони мюзик“, защото Уонамейкър не бил кой да е и авторитетът му, умножен по стотиците милиони читатели на Мерилин, можел сериозно да им увреди бизнеса. Юридическият им отдел предложил да сключат с някой композитор сделка срещу Уонамейкър. Най-подходящ бил, естествено, приятелят от детинство, и така бил изфабрикуван облогът, като очакването било Уонамейкър да загуби, естествено, а за участието си в комбината Манточини трябвало да получи сто хиляди долара.
Но критикът се хванал сериозно на въдицата и като не успял сам да открие оригинал, потърсил квалифициран специалист и — пръст на съдбата — попаднал с десетпроцентовата си оферта на Фил. Той пък решил, че си струва да се пробва за милиона, защото знаел, че ако стане невъзможното и композицията се окаже плагиат, продуцентите няма къде да мърдат и ще дадат не десет, ами сто милиона, само и само историята да не се разчуе. Почнал да издирва самостоятелно, но нищо не открил, то се знае, и колкото по-малко време оставало до падежа на облога, толкова повече го обсебвала мисълта за парите. Затова почнал панически да издирва експерти по търсене в мрежата — и ме открил чрез сладката Дона. И станало точно както го е мислел, японците не само платили десетте милиона на Уонамейкър, но покрили и данъците за легализиране на дохода…
Фил ми каза още, че историята почнала да се разчува. Потушили я с версията, че тъй като на Уонамейкър му писнало да бъде велик, но зле платен и мразен музикален критик, той решил да прави пари с рецензии за пищни мегаконцерти и блудкави мюзикли. А „теорията“ измислил, за да оправдае бягството си от сериозната музика. Манточини след загубата на баса се опитал да се разприказва, но и на него му запушили устата, Фил не знаеше с колко милиона. Скоро след това обаче изпаднал в творческа безпомощност, побъркал се (журналистите приписали кризата му на неуспешен брак, а всъщност било обратното) и завършил дните си в луксозен хоспис.
Тази история хвърля светлина върху някои по-късни събития. Предполагам, че случката е стреснала музикалните мейджъри не на шега. Припомних си, че няма и година по-късно, и възникна „Движението за защита на автентичната музика“. Това не може да е станало случайно, още повече, че мегакомпаниите начело със „Сони мюзик“ незабавно го подкрепиха. Кампанията за обработка на общественото мнение продължи близо трийсет години с променлив успех и краят й не се виждаше. Но в един момент се намеси и Холивуд, тъй като на наследниците на Мадона им хрумна да поискат авторски права върху нейни мелодии, които героят на някакъв филм си тананикал (и то фалшиво!) почти през целите 110 минути. И когато адвокатът им успя да спечели делото, цялата печалба от филма не стигна, за да покрие обезщетението. А на кинокомпаниите и без това им беше писнало да плащат щури пари за авторски права върху саундтраковете и още по-щури — за всяко случайно пропуснато име в титрите. Така се стигна до Бернската музикална конвенция, според която авторско право в пълен размер се придобива на патентен принцип — след задължителна верификация (за сметка на автора) в световните музикални архиви. Иначе за всяко произведение на автора се плаща, освен изпълненията на живо, само първият запис. Срещу конвенцията скочиха авторите на сериозна музика, според тях тя по презумпция обявявала всички композитори за плагиатори. Но те носеха под един процент от общите приходи на музикалните компании и на протестите им обърнаха внимание само меломаните, които учредиха благотворителния фонд „Мюзикаутор“, чийто активист беше моят пазач. Той повярва на историята едва когато се увери от старите вестници, че престарелият вече Уонамейкър е бил почетен гост на церемонията за подписване на Конвенцията.