— Знаеш ли, каква е разликата между болестта „Луда крава“ и предменструалния синдром? — попита Ейдан.
— Каква?
— Няма разлика. — Той шляпна с парцала върху бара и се засмя. — Схващаш ли?
— Да. — Излязох от СГТ, наместих се в джипа и потеглих към мястото, наречено Фаундърс Ландинг.
28.
Когато стигнах, вече започваше да се смрачава, но можех да видя крайбрежния парк в края на пътя. Видях също голям камък, на който пишеше: „Фаундърс Ландинг — 1640 г.“. Заключих, че това е мястото, където за първи път са слезли на сушата заселниците от Кънектикът. Ако първо бяха спрели във „Фоксуудс“, навярно щяха да пристигнат тук без ризи на гърба си.
На изток от парка се издигаше много, много голяма къща, по-голяма от тази на вуйчо Хари и по-колониална от неговата. Имаше прекрасна ограда от ковано желязо и отпред, както и на страничната морава, бяха паркирани автомобили. Отзад се носеше музика.
Оставих джипа на улицата и се насочих към отворената порта. Не бях сигурен за облеклото, но дрехите на мъжа от двойката, която вървеше пред мен, бяха почти като моите син блейзер, без вратовръзка и чорапи.
Стигнах до задната морава, която се спускаше към залива. Имаше раирани навеси, опънати между дърветата пъстроцветни фенери, пламтящи факли, свещи в стъклени абажури по покритите с чадъри маси, цветя от „Уайтстоун“, шестчленен оркестър, който свиреше джаз, няколко бара и дълъг бюфет — върхът на модата по Източното крайбрежие, най-доброто, което можеше да предложи старата цивилизация. Времето също беше чудесно. Ф. Тобен наистина бе благословен.
Забелязах и голям синьо-бял надпис, опънат между огромните дъбови дървета, който гласеше: „Годишно парти на Пеконийското историческо дружество“.
Облечена в едновремешни дрехи красива млада жена се приближи до мен и каза:
— Добър вечер.
— Засега.
— Елате да си изберете шапка.
— Моля?
— Трябва да носите шапка, за да получите нещо за пиене.
— Тогава искам шест.
Тя се изкикоти, хвана ме под ръка и ме поведе към дълга маса, върху която имаше двайсетина вида идиотски шапки — тривърхи шапки в различни цветове, някои с пера, други с перушина, трети със златни ширити като някогашните моряшки шапки, четвърти бяха черни с бял череп и кръстосани кости.
— Ще си взема от пиратските — казах.
Тя взе една от масата и ми я сложи на главата.
— Изглеждате опасен.
— Само да знаехте колко…
Жената взе от голям кашон пластмасова сабя, същата, като онази, с която ме беше нападнала Ема, затъкна ми я в колана и каза:
— Готов сте.
Оставих младата дама, за да може да посрещне група новопристигнали, и с шапка на глава и оръжие в пояса тръгнах да се разхождам по моравата. Оркестърът свиреше „Лунна серенада“.
Огледах се и видях, че още няма много хора — петдесетина, всички с шапки. Подозирах, че голямата навалица ще се появи след залез слънце, тоест след около половин час. Не забелязах Макс, Бет, Ема и изобщо някой познат. Затова пък открих най-близкия бар и си поисках бира.
Облеченият в пиратски костюм барман отвърна:
— Съжалявам, сър, имаме само вино и безалкохолни.
— Какво? Това е ужасно. Искам бира. Нали съм с шапка.
— Да, сър, но няма. Мога ли да ви предложа бяло шампанско? И то е газирано, така че можете да си представяте, че е бира.
— Мога ли да ви предложа да ми намерите бира, докато се върна?
Започнах да се мотая наоколо без бира и огледах моравата. Оттук се виждаше паркът, мястото, където бяха слезли на сушата първите заселници, нещо като местната Плимутска скала8, предполагам, но абсолютно неизвестно извън района. Искам да кажа, кой знаеше, че „Форчън“ е бил втори след „Мейфлауър“? На кого му пука за второто и третото място? Тук е Америка.
Гледах гостите на господин Тобен, които се пръскаха по огромната му морава, стояха, разговаряха, седяха край белите кръгли маси, всички с шапки, с чаши в ръце, потънали в разговори. Забелязах една спокойна група или поне така изглеждаше в този ранен час — никакъв твърд алкохол и секс на плажа, голо къпане, гол волейбол или нещо подобно. Само социални сношения.
Видях, че господин Тобен има дълъг кей, завършващ с голям навес за яхта. На кея бяха завързани и няколко яхти, които навярно принадлежаха на някои от гостите. Ако този купон се беше провел една седмица по-рано, тук щеше да е и „Спирохета“.
Така или иначе, какъвто съм си любопитен, тръгнах по кея към навеса. Точно пред откритата му страна имаше туристическо корабче, дълго десетина метра. Казваше се „Есенно злато“ и реших, че това е яхтата на господин Тобен, наречена на името на новото му вино или на все още неоткритото му съкровище. Във всеки случай господин Тобен обичаше играчките си.