— Ще разгледаме също някои ненаучни подходи в разследването, като например идеята за предчувствието, инстинкта и интуицията — казах аз. — Ще се опитаме да определим тези…
— Извинете ме, детектив.
Погледнах и видях вдигната ръка, която махаше от последния ред. Божичко! Поне да беше почакала да си довърша приказката. Ръката бе свързана с тяло, предполагам, но жената, на която принадлежеше тя, седеше зад едър мъж и не можех да я видя.
— Да? — казах аз.
Бет Пенроуз се изправи и аз едва не паднах на пода.
— Детектив Кори — попита тя, — ще разгледате ли въпросите за законния обиск и нападение, за правата на заподозрените по отношение на неправомерни обиски, а също така и как да се държиш с партньора си, без да го вбесяваш?
Студентите се захилиха. На мен изобщо не ми беше смешно. Изкашлях се и отвърнах:
— Аз… Починете си пет минути в стаята. Веднага се връщам. — Излязох навън и тръгнах по коридора. Всички други студенти имаха лекции и беше тихо и празно. Спрях до чешмата, наведох се и жадно отпих от бликащата нагоре струя. После се изправих.
Бет Пенроуз стоеше на няколко крачки от мен и ме наблюдаваше. Известно време се гледахме. Тя беше с тесни дънки, туристически обувки и карирана риза с навити нагоре ръкави и няколко разкопчани горни копчета. Имаше по-момчешки вид, отколкото бих очаквал.
— Как е раната? — попитах.
— Няма проблем. Само драскотина. Но остана белег.
— Ще разказваш за това на внуците си.
— Точно така.
Стояхме и се гледахме.
— Така и не ме потърси — каза тя накрая.
— Не, не те потърсих.
— Дом Фанели прояви любезността да ме информира за теб.
— Нима? Като го видя, ще му разбия носа.
— Не, няма. Харесва ми. Жалко, че е женен.
— Така казва и той. Записала ли си се в този курс?
— Естествено. Петнайсет лекции по два часа всяка сряда.
— И ще биеш целия този път от… къде живееше?
— Хънтингтън. С кола или влак е на по-малко от два часа път. Лекциите свършват в девет, така че ще съм си вкъщи за новините в единайсет. Ами ти?
— Ще съм си вкъщи за новините в десет.
— Искам да кажа, какво правиш освен преподаването?
— Това ми стига. Три дневни курса и един вечерен.
— Липсва ли ти работата?
— Ами… да. Липсва ми работата, хората, с които работех… усещането, че върша нещо… но определено не ми липсват бюрокрацията и другата гадост. Беше време да се преместя. Ами ти? Още ли си толкова ентусиазирана?
— Естествено. Извършила съм подвиг. Обичат ме. Аз съм гордост за управлението и пола си.
— Аз пък съм гордост за моя пол.
— Така смята само твоят пол — засмя се тя.
Очевидно разговорът й допадаше повече, отколкото на мен. Бет промени темата и каза:
— Чух, че няколко пъти си ходил в съфолкската областна прокуратура.
— Да. Продължават да се опитват да разберат какво се е случило. Оказах им пълно съдействие, доколкото ми позволяваше нараняването в главата, след което страдам от избирателна амнезия.
— И аз така чух. Затова ли забрави да ми позвъниш?
— Не. Не съм забравил.
— Ами тогава… — Тя замълча и после ме попита:
— Ходил ли си в Северния край след…
— Не. И навярно никога вече няма да ида там. Ами ти?
— Направо се влюбих в това място и си купих малка вила в Къчог с няколко акра земя, заобиколени от ферма. Напомня ми за бащината ми ферма от детските ми години.
Понечих да отговоря, но се отказах. Не бях сигурен накъде отива разговорът, но реших, че Бет Пенроуз няма да пътува по три-четири часа всяка сряда вечер, само за да чуе мъдрите думи на учителя, думи, които вече беше чувала и отчасти отхвърляла през септември. Очевидно Пенроуз не се интересуваше само от трите кредита. Аз, от своя страна, тъкмо започвах да свиквам с ергенския живот.
— Човекът от местната агенция за недвижими имоти ми каза, че къщата на вуйчо ти била продадена — съобщи ми тя.
— Да. Това ме натъжи. И аз не знам защо.
— Е, всеки уикенд можеш да ми идваш на гости в Къчог.
Погледнах я и отвърнах:
— Но първо би трябвало да ти се обаждам.
— Сама съм. Ами ти?
— Какво ти каза бившият ми партньор?
— Каза, че си сам.
— Но не самотен.
— Просто ми каза, че нямаш сериозни връзки.
Не отговорих и си погледнах часовника.
— Според източниците ми в областната прокуратура скоро ще предадат делото на съда — каза тя. — Няма да се съгласят да се признае за виновен срещу по-лека присъда.
Искат смъртно наказание.
Кимнах. Може и да не съм споменал за това, но изкорменият и скалпиран Фредрик Тобен бе оцелял. Не се изненадах прекалено много, защото знаех, че не съм му нанесъл смъртоносна рана. Бях избягвал артериите му, не бях забил ножа в сърцето му, нито пък му бях прерязал гърлото, както навярно би трябвало. Подсъзнателно, струва ми се, не можех да извърша убийство, въпреки че по време на схватката ни той можеше да умре от шок или от загуба на кръв, което също ме уреждаше. Сега обаче Тобен лежеше в самостоятелна килия в областния затвор и мислеше или за живот зад решетките, или за електрически удар в централната си нервна система. Или може би за смъртоносна инжекция. Иска ми се щатът да промени решението си. В случая на Фредрик аз съм за пържилката и бих искал да съм сред официалните свидетели, за да гледам как от ушите му излиза дим.