Но от 1954-та насам биологичните оръжия преминаха към отбранителната доктрина. Това означава, че армията само разработва начини да не допусне добитъкът ни целенасочено да бъде заразен от другата страна. — После прибави:
— Няма да отговарям на повече въпроси от този род, но ще кажа, че преди няколко години руснаците пратиха тук група специалисти по биологични оръжия и те не откриха нищо, което да предизвика безпокойството им.
Винаги съм смятал, че взаимните военни инспекции са все едно заподозрян в убийство да ми показва къщата си. „Не, детектив, в килера няма нищо интересно. А сега, нека ви покажа задния си двор.“
Микробусът излезе на тесен чакълест път и господин Стивънс продължи с наизустените си пояснения, като завърши с думите:
— И така, от средата на 50-те години Плъм Айланд не съмнено е най-модерният център в света за изследване, лекуване и предотвратяване на болести по животните. — Той ме погледна.
— Не беше толкова зле, нали, детектив Кори?
— Оцелявал съм и от по-лоши неща.
— Добре. Сега ще оставим историята и ще идем да поразгледаме. Точно пред нас се намира старият фар. Заповед за изграждането на първия на това място е била издадена лично от Джордж Вашингтон. Този тук е построен в средата на 50-те години на миналия век. Вече не се използва и е историческа забележителност.
Погледнах през прозореца към каменната постройка, заобиколена от тревист участък. Фарът повече приличаше на двуетажна къща с издигаща се от покрива й кула.
— Използвате ли го за цели, свързани с охраната? — попитах.
Той ме погледна и отговори:
— Винаги по работа, нали? Е, понякога, когато времето е прекалено лошо за хеликоптери или лодки, поставям там хора с телескоп или устройство за нощно виждане. В такива случаи фарът е единствената ни възможност за пълно наблюдение. Интересува ли ви нещо повече?
— Не, засега това е всичко.
Микробусът излезе на друг чакълест път. Сега се движехме на изток покрай северния бряг. Крайбрежната ивица се падаше от лявата ни страна, а кривите дървета от дясната. Забелязах, че плажът е много приятен, покрит с пясък и скали, на практика девствен и ако се изключеха микробусът и пътят, човек би могъл да си представи, че е холандец или англичанин от хиляда шестстотин и някоя си, че е стъпил за пръв път на този бряг и се разхожда по мажа, опитвайки се да измисли как да изхвърли индианките от острова.
Ето го пак онова усещане, че пропускам нещо. Но какво? Понякога, ако не насилваш нещата, то просто се връща ст само себе си.
Стивънс дуднеше за екология и за поддържане на острена доколкото е възможно в първобитния му вид, и докато си приказваше, над нас прелетя хеликоптерът в търсене на елен, който да убие.
Пътят в общи линии следваше брега и нямаше много за гледане, но останах впечатлен от самотата, от мисълта, че пук няма жива душа и че едва ли можеш да срещнеш някого на плажа или по пътищата, които очевидно не отиваха наникъде и нямаха друга цел, освен онзи, който свързваше ферибота и централната сграда.
Сякаш прочел мислите ми, господин Стивънс каза:
— Всички тези пътища са построени от армията, за да свързват Форт Тери с крайбрежните батареи. Сега ги използват еленовите патрули, но иначе са пусти. Откакто събрахме всички изследователски лаборатории в една сграда, по-голямата част от острова опустя.
Дойде ми наум, че еленовите патрули и охраната, разбира се, са едно и също. Хеликоптерите и лодките спокойно можеха да търсят плуващи елени, но в същото време следяха за терористи и други лоши актьори. Имах неприятното усещане, че на това място не е невъзможно да се проникне. Но това не бе мой проблем и аз бях тук поради съвсем друга причина.
До този момент островът не ми изглеждаше толкова зловещ, колкото очаквах. Всъщност изобщо не знаех какво да очаквам, но подобно на много места с лоша слава, Плъм Айланд не изглеждаше толкова зле, щом веднъж го видиш.
На географските и навигационните карти обикновено островът се представяше без никакви особености — без пътища, нищичко за Форт Тери, нищо освен думите: „Плъм Айланд — Център за болести по животните — правителство на САЩ — достъп забранен“. И островът се оцветяваше в жълто — цветът на предупреждението. Не беше особено гостоприемно, даже на картите. И ако го видиш от морето, както на няколко пъти го бях виждал заедно с Том и Джуди, той изглеждаше забулен в мъгли, макар да се чудя каква част от тях са били истински и колко — плод на фантазията.
И ако стигнеш чак дотам, че да си го представиш, в съзнанието ти изплува онзи, сякаш излязъл от творба на По образ на остров Туле4, мрачен пейзаж с мъртъв добитък, подпухнал и гниещ по полята, лешояди, разкъсващи труповете, после самите те умиращи от заразената мърша.
4
Митичен остров, смятан от древните елини и римляни за най северната точка на обитаемия свят. — Б.пр.