— Да не си мръднал? Слушай…
— Не, ти ме чуй. Вземи го направи. Иначе ще се обадя на чичковците с белите престилки. Дай ми двадесет и четири часа за размисъл, а след това го направи.
Преди да ми отговори, в слушалката се чуваше само тежкото му дишане.
— Добре, приятелче, но това ще са кървави пари. Ченгетата веднага ще писнат за скалпа ти.
— Тъкмо ще настане единодушие.
— Как мога да вляза във връзка с тебе?
— Чрез кафе „Неапол“ на Втора улица. Ще приемат всяко твое съобщение.
Окачих слушалката, взех указателя в ръце и го заразлиствах, докато открих единствената Кармен Смит — навъртях номера. Оставих го да позвъни дълго, преди да прекъсна леко вкиснат.
Другият номер, който навъртях, беше на Джейк МакГафни. Той нямаше никаква работа и ми каза да намина. Отне ми двадесет минути, при което краката ми подгизнаха напълно.
Той погледна лицето ми и каза:
— К’во ста’а бе, момче?
Разказах му. Той си забърка питие, а на мене отвори бира.
— Това може ли да навреди на бизнеса ми, Райън?
— Не мисля. Щом очистването на Гонзалес не е имало последствия, значи ти си съвсем чист.
— Опитваш се да се хванеш за нищо ли?
— Къде събираше залози Гонзалес?
— Предимно из заведенията. Имаше си район от… да го речем, двадесетина бара, както и няколко заведения в съседство с жилището му.
— А да е работил към доковете?
— Гонзалес? По дяволите, не! Нямам никаква работа да се навъртам там. Това е районът на момчетата от крайните квартали.
— Именно това си мислех. По колко носеше обикновено в себе си?
Джейк сви рамене и ме изгледа кисело.
— Около двеста-триста за разплащане, а за нови залози донасяше около петстотин. Слаба работа, но ние работим с дребни риби и затова оцеляваме в бизнеса, нали зна’ш?
— А точен мъж ли беше?
— Мечтата на работодателя. Не ми е свил дори десет цента. Това е, което знам. — Той отпи от чашата си. — За какво е цялата тая дандания около Гонзалес, Райън?
— Той също си е имал мечта… той и курвето му да се дигнат на околосветско пътешествие, да си отживеят.
— Той ли? Че с к’во? Никога не е имал пукната пара.
— Имал е десет бона.
— По дяволите, с десет не можеш да отидеш дори до Маями… — Той млъкна, остави чашата си и се втренчи в мене. — Че откъде ще да е взел десет бона?
— Според мене е от онзи младеж, Билингс.
— Нещо не схващам.
— Хич да не ти пука, гледай мене. Има и друго. Името Лодо да ти говори нещо?
Паметта на Джейк за имена беше прекалено добра, за да се замисля задълго. Той поклати отрицателно глава и не остана нищо повече за казване.
Такситата вече караха по-бавно. Видях едно, което спря на светофара, втурнах се през улицата и се вмъкнах в него. Дадох адреса на Лусинда Гонзалес, а когато слязох, улицата беше притихнала като болно куче.
Под вратата на Лусинда имаше светлина и когато почуках, се чу звукът на отместван стол.
Тя се усмихна отнесено и усетих миризмата на уиски, която се носеше от нея. Затворих добре вратата зад гърба си и казах:
— Лусинда? Онези пари все още ли ги имаш?
Тя приседна тежко и бръсна косите си назад.
— Си… но те не ме радват без Хуан.
— Лусинда… кой е идвал на посещение?
— На посещение? А… съседите. Те идваха. Един братовчед от крайните квартали, и той идва.
— Някой от приятелите на Хуан?
— Те са свини, сеньор.
— Знаеш ли ги кои са?
— Ами да. — Тя се олюля и се опита да се изправи. — Те отплаваха с кораба. — Облегна се тежко на масата, за да запази равновесие. — Единият е Фредо. Другият е Том Испанеца. Те са свини, сеньор. Мислеха, че трябва да ги слушам, и ме удряха. Хуан не го беше грижа.
Заобиколих масата и я прихванах.
— Кой кораб, Лусинда?
Тя сви рамене и се пресегна към бутилката. Не успя да се прицели и ръката й събори шишето. Лусинда зарида. Аз я облегнах назад и изчаках, докато тя се унесе с глава, притисната между ръцете й.
Когато стигнах до Таймс скуеър, спрях, за да реша в кой хотел да отседна. Заложих на „Чеси“ на 49-а и се отправих натам. Преди още да бях изминал един квартал, усетих, че зад гърба ми има някой.
Той приближи бързо, подмина ме и каза „Райън“, без да извърта глава. Пресече улицата под светлините на лампите, поколеба се, след това тръгна по платното против всички правила.
Когато вече никой не можеше да направи връзка, аз също пресякох, тръгнах към 47-а и без да бързам, свърнах зад ъгъла. Там рязко спрях и се лепнах до стената.
Нищо. Изчаках още две минути, преди да тръгна към Диего Флорес, който ме изчакваше в мрака.