В средата на улицата открих „Апартаменти Уилър“ и натиснах звънеца на Арт. Вратата на вестибюла беше отворена, затова влязох, преди да беше успял да ми отговори, и се изкачих нагоре по стълбите. Потропах на вратата му и изчаках, почуках отново и се ослушах за някакво раздвижване вътре.
Не се чуваше нито звук.
Опитах бравата и топката се завъртя в ръката ми. Бутнах я и вратата се отвори широко, влязох вътре, затворих зад себе си и зачаках в полумрака на стаята. Извадих 45-ия с вече свалено петле, след това включих лампата.
Нищо.
Тук не беше прекалено просторно. Нещо, което един ерген би трябвало да си позволи. Една-единствена голяма стая и кухненски бокс, отделен от нея с барплот. Една отворена врата, водеща в банята, и още една врата, едва открехната, към спалнята.
Тръгнах към втората, бутнах я да се отвори докрая и напипах ключа за осветлението по средата на височината на касата.
Тогава открих Арт.
Върху допълнителната възглавница встрани от него имаше следи от барутни изгаряния, а единият й край беше разкъсан от изстрела, който тя беше заглушавала. Куршумът беше улучил слепоочието и така, без дори да го осъзнае, Арт беше постигнал целта, към която се беше стремил.
Всичко, което можех да кажа, се събираше в една дума. Нищо повече. Примката около врата ми непрекъснато се затягаше. Никой не знаеше, че аз бях казал на Арт да напише статията за онази история с труповете в апартамента ми, и сега ченгетата щяха да ми лепнат убийството му и да го минат като отмъщение. Онзи, който е измислил думата „прекаран“, трябва да е имал предвид мене.
Във въздуха тегнеше миризмата на уиски, барут и прогорено, но тя можеше да се задържи с часове. Докоснах лицето на Арт и по топлината му разбрах, че всичко се беше случило съвсем скоро. Отидох отново до вратата и огледах дали бравата не беше насилвана, но около нея не се забелязваха следи от взлом. Арт беше улеснил убиеца изключително много. Беше се върнал пиян, беше отключил и затръшнал след себе си вратата. Бравата му беше от онзи тип, който трябва да заключиш отвътре, а той беше направил онова, което са правили хиляди други пияни преди него. Беше забравил за това. Бухнал се е в леглото и това е било всичко.
Прерових джобовете му внимателно, опипах сакото, прехвърлено върху стола, след това дрехите в шкафа. Нещо в дрехите от гардероба не беше съвсем наред и аз усетих, че тук преди мене беше пипала ръката на професионалист и дори и да беше имало нещо важно, то надали щеше да е останало.
Избърсах отпечатъците си с носната си кърпа и се измъкнах от апартамента. Качих се по стълбите върху покрива на сградата и се прехвърлих върху този на съседната, която беше най-близо до ъгъла, и слязох оттам, в случай че някой ме изчакваше пред входа на Арт. Две преки по-надолу хванах такси и дадох адреса на Кармен.
Надутото портиерче ме беше запомнило от предния път, но въпреки това се обади горе за проверка. Съобщи ми с неохота, че мис Смит би желала да ме види, след което се отдалечи намусено, дотолкова възвисено в своята значимост, че дори не ме разпозна, въпреки че вестникът на бюрото му беше отгърнат на моята снимка.
Качих се горе, където тя ме очакваше, и се усмихнах в отговор на тревогата, изписана около очите й. След това тя внезапно се озова плътно прилепнала в прегръдките ми, а жадните й устни се впиха в моите почти болезнено, тялото й трептеше от енергия, която е била потискана прекалено дълго и сега за първи път намира отдушник.
Сълзите бяха оставили влажни проблясващи дири по страните й и когато отлепи устни от моите, тя зарови лице в яката ми и продължи да хлипа.
— Спокойно, миличка — казах й аз и я отдръпнах, за да я погледна, но само за секунда, тъй като тя ме сграбчи и увисна упорито на шията ми.
Не преставаше да повтаря нежно:
— Ти си луд, единако. Луд си, луд!
Аз избързах сълзите й, целунах я леко, взех ръката й и я въведох вътре. Тя все още прохлипваше и не можеше да говори нормално.
— Не съм свикнал на толкова мило посрещане — подкачих я аз.
Тя насили една усмивка, която постепенно стана истинска.
— Ти си луд, ирландецо. Във всеки вестник, във всички телевизионни и радио-новини говорят за тебе. Райън… ти нямаш шанс… ти нямаш… Не зная как да ти го кажа…
— Лошо ли е, а?
— Защо, Райън? Защо трябваше да си точно ти?
— В каква връзка казваш всичко това, скъпа?
В първия миг тя не отговори нищо. Очите й се смръщиха, ръцете й се отдръпнаха от моите и се скръстиха в скута й.