„Към детската ли?“ — попита Самира, майката на Айда, Самира, която иначе бе спокойна жена.
„Към детската, ама сякаш сме тръгнали към болницата, ако го гледаш тоя“ — отговори Лада и посочи ревящия с пълно гърло Давор.
„Първи ден?“
„Първи ден, разбира се. Още не е видял какво е и вече протестира. Така сме с всичко, ако можем да ядем само супа топчета, да си играем само със Златко и да имаме само червени автобуси за играчки.“
Двете млади жени се разсмяха. Бяха се засичали, разбира се, нали живееха блок до блок, но не бяха се запознавали досега.
„Самира“ — подаде тя ръка, когато най-сетне успя да откъсне Айда от тротоара.
„Лада“ — отвърна другата жена и прехвърли ревящия сополанко от дясната в лявата ръка.
И изведнъж се случи чудо. Давор забеляза Айда и погледът му се прикова в кафявите ѝ очи. По-красиво нещо не бе виждал в живота си и той млъкна отведнъж. Някаква застава профуча край тях и дори наду клаксона, защото те стояха по средата на улицата.
Беше толкова отдавна, сякаш никога не е било.
Беше толкова скоро, сякаш бе вчера.
Айда го гледаше право в очите и знаеше много добре за какво мисли той. Помнеше как инстинктивно го хвана тогава за ръка и пред смаяния поглед на майките им тръгнаха към детската градина. Типичната розово боядисана сграда бе само на петдесетина метра и натам вече вървяха притеснени още много разплакани деца, поведени от бързащите за работа майки и бащи. Той се препъна в някакъв камък и без малко да падне, но тя го удържа. И двамата помнеха отлично първия си ден в детската градина: през цялото време гледаха да са заедно, а вечерта бяха щастливи, че бабите им дойдоха по едно и също време и ги поведоха към еднотипните им панелни блокове с олющена мазилка.
На шести април хиляда деветстотин деветдесет и втора година тя беше тръгнала както всеки друг ден за факултета. Лекцията им беше от единадесет, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекции, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие. Зараждаха се спонтанни протести. Хората се гледаха уплашено, по улиците крачеха мъже в камуфлажни униформи и над града витаеше една страшна дума — война. Вече всички знаеха какво се случва в Хърватска. Смазани от цензурата, телевизиите не показваха никакви страшни и кървави картини, но кой не знаеше, че там се води жестока братоубийствена война? И че всеки ден загиват хора.
В мултиетническо Сараево никой не вярваше, че може да бъде разрушен мирът между тези хора, които от толкова години бяха живели като братя — хървати, сърби, бошняци. Католици, православни, мюсюлмани… Само довчера, като имаше мач на плавите или концерт на Лепа Брена, изнасяха телевизорите пред входа и се събираха заедно, независимо от етнос и религия. Всички бяха югословени, както пееше Лепа, всички бяха хора. Вадеха кой каквото има — буркан желирано месо, туршия, люта валандовска ракия, домати, сирене, чесън. И заедно пееха песните на победата, и заедно псуваха съдията, и заедно плачеха след загуба, и заедно припяваха с Лепа: Ja sam Jugoslovenka. А днес…
Айда пресече по „Чемерлина“ — трябваше да мине през историческия център Baščaršija с дюкянчетата, кебапчийниците, уличните продавачи на семки и сладолед, после да стигне до река Миляцка и да се спусне оттам по крайбрежната към университета.
Едва беше стигнала до Baščaršija, когато откъм моста Връбаня започна да се стреля. Всъщност чу първо писъци и чак след това и изстрелите. Огледа се уплашена, но около нея имаше само също толкова уплашени лица. Мъже, жени, деца. С пролетни басмени рокли, със строги официални костюми, с ленени забрадки, с шалчета на „Железничар“. Всички бяха застинали като в ония смешни епизоди от немите филми или в приказките за вкаменени принцове и принцеси. После се разтичаха и настъпи хаос. Щураха се, държаха се за главите, плачеха. Продавачите трескаво прибираха стоката, въртяха металните лостове и спускаха кепенците.