— И аз те обичам, Айда.
Айда затвори бързо и се смъкна на пода — нямаше сили дори да отиде до стаята. Сви краката си, облегна глава на острите си колене и заплака тихо: не искаше Лада и Далибор да я чуят. На всички им беше достатъчно тежко.
Тъмнината ставаше все по-плътна, Давор още го нямаше, сълзите се стичаха по лицето ѝ. Лада и Далибор също бяха млъкнали в стаята си и тя се попита дали не са чули разговора. Надигна се, отиде в тоалетната, запали свещта, седна върху затворената тоалетна чиния и обхвана главата си с ръце.
— Даворе — чу гласа на Лада отвън в коридора. — Даворе, тук ли си? Айда?
— Давор излезе малко да се разходи — отвърна Айда, — а аз съм в тоалетната.
— Че къде ще се разхожда — възкликна Лада. — Нали знаете колко е опасно?
— Да, мамо, но имаше нужда малко от свеж въздух. Наистина е по-добре да се поразходи, ще му олекне. Повярвай ми, всеки момент ще си дойде.
— Добре. Айда, а ти имаш ли нужда от нещо? Пак ли повръщаш?
— Не, не се притеснявай, просто исках малко да се усамотя, скоро ще изляза, ако ви трябва тоалетната.
— Стой си спокойно, Айда, не ни трябва, стой си спокойно.
Чу как хлопна вратата на хола и как продължиха да се карат. А Давор още го нямаше. Помисли си, че може би най-накрая е взел правилното решение и е заминал.
После изведнъж настъпи пълна тишина. Айда вдигна учудено глава. Тишината в Сараево винаги беше зловеща през тези две години.
Айда си помисли дали все пак Давор не е със Златко. Познаваха се още от училище и сега припечелваха заедно на черния пазар: там се продаваше и купуваше всичко. Давор и Златко заеха някаква ниша и изкарваха малко пари, с които Айда се опитваше да намери продукти. В Сараево храната се доставяше през тъй наречения коридор. Говореше се, че при летището е прокопан тунел и оттам ЮНПРОФОР10 вкарват храна и вещи от първа необходимост. Никой не знаеше дали е вярно. По-скоро сърбите вкарваха стоки и въртяха черна търговия, от която печелеха много. Така е на война — всеки оцелява, както може. Айда знаеше няколко места, от които се снабдяваше с храна. Изкараше ли Давор някой динар, Айда тръгваше да напазарува нещо за вкъщи, а и за майка си и баща си. Давор никога не я питаше как точно е похарчила парите, но вечер тя му казваше какво е взела.
И като си помисли за храната, спомни си и за един от най-зловещите за нея дни от цялата блокада. Беше двадесет и втори септември деветдесет и втора година. Тогава Давор се беше върнал с доста пари: със Златко бяха направили някакъв удар, взе да ѝ обяснява за някаква пералня, за някакъв предприемач Каро. Айда го гледаше подозрително, но нямаше как — наистина им трябваха пари. В последните няколко седмици гладуваха. Имаха само зеле. Тя правеше чудеса в кухнята, но само със зеле какво да направиш? Самира ѝ звънна да ѝ каже, че трябва малко по-силна храна за баща ѝ, който имаше диабет, и допълни, че му трябват и цигари. Пушенето беше единственият му порок, но без цигари ставаше нервен и всичко това веднага се отразяваше на диабета. Затова Айда взе парите от Давор, без да го разпитва повече, макар че не ѝ харесваше тази история с Каро: смътно си го спомняше от ученическите години — и тогава не беше стока.
Знаеше една месарница в гараж под Гръбавица. Рядко ходеше там, тъй като беше скъпо, а и беше далече и много рисковано — минаваше се през най-откритите места на града. Но нямаше друг начин. Облече си най-удобните дрехи, джинсов гащеризон, маратонки, шапка с козирка — така се усещаше най-подвижна. В града пак цареше суматоха, няколко снаряда бяха паднали в центъра. Мина покрай разрушената сграда на детската им градина, зави покрай канала. Там имаше дървета и можеше да се прикрива в тяхната сянка. Мина покрай мюсюлманското гробище, което се препълваше с всеки изминал ден, и се спусна към центъра. И точно тогава затрещя стрелбата. Айда веднага се мушна под една застава: не беше кой знае какво прикритие, но поне не можеха да я видят. От всички страни се понесоха писъци, куршумите затрещяха по заставата, а асфалтът около нея заблестя от натрошените стъкла. И изведнъж стана неестествено тихо. Бързо разбра, че не че е тихо, ами че от стрелбата са ѝ заглъхнали ушите. Изчака малко и изпълзя изпод колата. Пое отново към центъра, защото не мислеше да се отказва — семействата им имаха нужда от тази храна. Зави зад ъгъла и замръзна: блокът зад него бе ударен от снаряди и от последните му етажи се издигаше черен пушек. На тротоара отпред хората гледаха нагоре, крещяха, викаха нещо, държаха се за главите, плачеха, молеха се. Айда също погледна натам и видя как няколко мъже и жени се опитват да избягат от сградата. Стълбището обаче го нямаше, а те бяха на осмия етаж, на деветия. И те се спускаха по онова, което беше оцеляло от балконите. Хората долу ги насочваха с викове, те се спускаха по тънките метални парапети, а сградата гореше. Една жена се изпусна и тялото ѝ полетя към земята. Няколко души се хвърлиха да я уловят, но не успяха и жената рухна на плочника, а от устата ѝ изригна гейзер от кръв. Айда се обърна и повърна. После стисна плетената си торбичка в ръце и без повече да се обръща назад, пое към Baščaršija.
10
ЮНПРОФОР (United Nations Protection Force) — умиротворителните сили на ООН на територията на страните от бивша Югославия.