— Децата ми — прошепна, — моите деца!
Излязох от „Трите шишета“ и утринното слънце ме блъсна в очите. Опрях се на някакъв парапет. Покрай мен — хора, автомобили, клаксони, викове. Изглеждаше ми като паралелна реалност. Не можех да го понеса. Това е повече, отколкото може да понесе едно човешко същество. Тръгнах по улицата. Залитах. Беше ми лошо. Някакви хора ме гледаха странно. Не знаех накъде вървя. Просто трябваше да вървя. Щях да се пръсна иначе. Блъсках се в някакви кофи за боклук. Падах, ставах. Продължавах да вървя. Всъщност много добре знаех накъде вървя. Вървях към моста Връбаня на река Милцяка. Забелязах го отдалече. Стоеше каменен и огрян от слънцето, а по него минаваха хора и коли. Всичко изглеждаше спокойно, делнично, равновесно.
ПОСЛЕДНО ИНТЕРВЮ
Кухня, малка, тясна, просто подредена. Мивка, шкаф, хладилник, куцаща маса, два стола, запотени стъкла, димяща тенджера.
— Самира, какво се случи след това?
— Тишина, зловеща тишина.
— Какво стана с Риаз?
— Оцеля, сега е в Щатите.
— Има ли семейство, добре ли е?
— Има, да, жена, две дъщерички, внучките ми. Да, добре е.
— Ами вие?
— Ние останахме, не можахме да оставим Айда сама.
— Как живеете днес?
— Живеем.
— Виждате ли се с Лада и Далибор?
— Далибор почина, Лада напусна Сараево завинаги.
— Казваш тишина?
— Да, тишина, вече няма звуци, тишината е навсякъде.
— Ще простиш ли някога?
— На кого?
— На тия, които го извършиха.
— Господ, който и да е той, може да прости, аз никога.
— Извинявай за въпроса, но как вървите из тези улици?
— Ние сме призраци. Всички хора сме призраци. Само тишината е истинска.
— Градът се променя, Самира. Нови сгради, чисти улици, слънце по витрините. Животът продължава.
— Може би… може и да продължава за някои, за нас спря там, тогава, на деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета година.
— Самира, ще ни кажеш ли какво пишеше в последните два реда от писмото на Айда?
(Мълчание, дълго мълчание, ужасяващо дълго мълчание. Става, отива до шкафа, отваря едно чекмедже. Вади оттам пожълтял лист хартия. Ръцете ѝ се разтреперват, очите ѝ се навлажняват. Мълчанието е неловко, тънко, като лист оризова хартия. Овладява се. Връща се, сяда отново на стола. Мълчание. Трябва някой да отвори прозореца и целият кислород на света да нахлуе в тази малка тясна кухничка. Държи листа в ръка, но не чете от него, говори тихо, с притворени очи.)
— Мамо, знам, че ти много ще се притесняваш. Знам, че няма да можеш да спиш. Аз ще се върна скоро. Съвсем скоро, повярвай ми. Затова ти предлагам следното: вместо да се притесняваш да броиш дните до моето завръщане.
(Една-единствена сълза прорязва рибарската мрежа, просната върху лицето ѝ, сякаш да съхне.
И след дълга, дълга пауза едно тихо, много тихо.)
— Аз още броя дните.
P.S. Върнах се на моста в Сараево след една година. Всичко, което чух в онази нощ, ме промени завинаги. Завинаги ще нося болката на тези хора в себе си, няма как да я разбера, не съм я преживял, но ще я нося. Разбрах, че Зоран е изчезнал. Едни казваха, че се е самоубил, други — че е избягал на Запад. Никога повече не се видяхме и чухме. Написах романа, мисля, че им го дължах. Името на Зоран е сменено, разбира се, той така или иначе няма никога да намери покой, нито на този, нито на онзи свят. Както аз никога няма да намеря отговора за тази всепомитаща омраза на Балканите. Промених се. Живея с тази болка. Нося си я, като гърбица. И всеки ден гърбицата нараства. Сега ценя живота много повече. Пролетното слънце, шума на вятъра, дъжда, усмивките на хората, плача на децата. Опитвам се да живея честно.
Стигам до моста. Над Сараево се спуска здрач. Минава девет, и отново е май, и отново е пролет и ухае на жасмин. Сядам до металните перила. От време на време минават коли и хора. Някои ме гледат с учудване. Не мога да мисля за нищо. Почвам да плача. Ей така от нищото. Сълзите напират — не ги спирам. Повече не искам да съм лицемерен, да съм удобен за хората. Поне на този мост не мога. Давам воля на болката и сълзите. Единственото, което искам в този момент, е да се върна у дома.
20 февруари 2015 година, 18:46, Кафе Timеless, София
Георги Бърдаров