— Искаш работа. За да може…
— Така ми казаха другите квадриплегици. Тези, с които си говоря в чатрумовете. Не можеш да си и двете. Не можеш да си домашна асистентка и… — Вдигнах ръце и закрих лицето си.
Усещах погледа й върху себе си.
— Той знае ли?
— Не. Не съм сигурна, че и аз знам. Просто… — Хвърлих се върху леглото по корем. Миришеше на Томас. С лек допълнителен мирис на кетчуп. — Не знам какво да мисля. Знам само, че през повечето време предпочитам да съм с него, вместо с когото и да било другиго.
— Включително Патрик.
И изведнъж я осъзнах с пълна сила. Истината, която не смеех да си призная.
Почувствах как бузите ми пламват.
— Да — казах на юргана. — Понякога.
— По дяволите! — възкликна тя след минута. — Пък си мислех, че аз съм тази, която обича да си усложнява живота.
Легна до мен и се загледахме в тавана. Чувахме как долу дядо си тананика едва чуто на фона на шума от Томас, който си играеше с някаква кола с дистанционно и я блъскаше в перваза на пода. Поради някаква необяснима причина очите ми се насълзиха. След минута почувствах как ръката на сестра ми се увива около мен.
— Ти си луда жена, знаеш ли — рече и двете избухнахме в смях.
— Не се тревожи — казах и си избърсах лицето. — Няма да направя нищо глупаво.
— Добре. Защото колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е заради напрежението. Не е истинско, идва от драмата.
— Какво?
— Ами все пак става въпрос дали ще живее, или ще умре, а ти споделяш живота му всеки ден, споделяш странната му тайна. Няма начин това да не доведе до някаква измамна близост. Или придобиваш комплекс, ала Флорънс Найтингейл15.
— Повярвай ми, изобщо не е това.
Продължавахме да лежим и да гледаме в тавана.
— Но е малко откачено — да се влюбиш в човек, който не може… не може да ти отвърне. Може просто да е паническа реакция на това, че с Патрик най-сетне заживяхте заедно.
— Знам. Права си.
— А и двамата сте гаджета от сума време. Няма начин да не се увлечеш по някой друг.
— Особено когато Патрик е вманиачен на тема маратон.
— А и Уил може да престане да ти харесва. Нали помниш, веднъж ми каза, че е задник.
— Още си го мисля понякога.
Сестра ми взе книжна кърпичка и попи сълзите ми. После ме потупа с палец по бузата.
— Идеята за университета обаче е добра. Защото… нека да не си затваряме очите — независимо дали Уил ще вдигне бялото знаме или не, пак ще имаш нужда от добра работа. Едва ли искаш вечно да си домашна асистентка.
— Уил няма да вдигне бялото знаме, както се изразяваш. Всичко ще е… наред.
— Разбира се.
Мама викаше Томас. Чувахме я как си тананика в кухнята: Томас. Томтомтомтом Томас…
Трина въздъхна и потърка очи.
— Ще се прибираш ли при Патрик тази нощ?
— Да.
— Искаш ли да пийнем набързо в „Далматинеца“ и да ми разкажеш за твоите планове за пътуването? Ще помоля мама да гледа Томас. Хайде, можеш да почерпиш, щом имаш достатъчно да си платиш университета.
Беше десет без четвърт, когато се прибрах у Патрик.
Изненадващо, но плановете ми за почивката получиха пълното одобрение на Катрина. Тя дори не каза обичайното си: „Да, но би било по-добре, ако…“ По някое време дори се запитах дали не се старае да е мила с мен, след като очевидно съм превъртяла. Но тя продължаваше да казва неща от сорта: „Не мога да повярвам, че си открила всичко това! Направи му повечко снимки, докато скача с бънджито“. И „Представяш ли си лицето му, когато му кажеш за скока с парашут? Ще е страхотно!“.
Ако някой ни беше наблюдавал в кръчмата, вероятно щеше да си помисли, че сме две приятелки, които доста се харесват.
Все още размислях върху това, докато влизах на пръсти в апартамента. Отвън беше тъмен и се чудех дали Патрик не си бе легнал рано, като част от интензивните му тренировки. Оставих чантата си на пода в коридора и отворих вратата на дневната, леко ядосана, че не се беше сетил да остави светната лампа.
И тогава го видях. Седеше на масата, подредена за двама, в средата й проблясваше свещ. Щом затворих вратата след себе си, той се изправи. Свещта беше изгоряла наполовина.
— Съжалявам — каза той.
Погледнах го изненадано.
— Държах се като идиот. Ти си права. Работата ти е само за шест месеца, а аз се държах като дете. Би трябвало да се гордея, че вършиш нещо толкова важно и го приемаш толкова сериозно. Просто бях малко… объркан. Така че съжалявам. Наистина.
15
Английска медицинска сестра (1820–1910 г.), поставила началото на професионалните сестрински грижи. — Б.пр.