— Ще ми кажеш ли какво се случи? — Оставих чаша с чай на нощното шкафче.
Тя примигна.
— Мама мисли, че си се заразила с ебола. Предупреждава всички съседи, които са се записали на екскурзията на бинго клуба до Порт Авентура17.
Тя не каза нищо.
— Лу?
— Напуснах — промълви тя.
— Защо?
— Ти как мислиш? — Надигна се в леглото, посегна отпаднало към чашата и отпи голяма глътка.
За човек, който току-що бе прекарал почти две седмици в Мавриций, изглеждаше направо ужасно. Очите й бяха подути и зачервени, кожата й под загара беше на петна. Косата й стърчеше от едната страна. Изглеждаше така, сякаш не е спала от години. Но най-вече изглеждаше тъжна. Никога не бях виждала сестра си толкова тъжна.
— Мислиш ли, че наистина ще го направи?
Тя кимна. После преглътна с мъка.
— По дяволите! О, Лу. Много съжалявам.
Направих й знак да се отмести и се настаних на леглото до нея. Тя пийна още от чая си и облегна глава на рамото ми. Носеше моята тениска. Не казах нищо. Толкова се бях притеснила за нея.
— Какво да правя, Трин?
Гласът й беше изплашен, също като на Томас, когато го боли нещо или се опитва да е храбър. Чувахме как отвън кучето на съседите търчи нагоре-надолу край градинската ограда и преследва котките на квартала, като от време на време изригваше в яростен лай.
— Едва ли можеш да направиш нещо. Господи! И като си помисля колко се стара заради него. Всички тия усилия…
— Казах му, че го обичам — призна тя, гласът й се превърна в шепот. — А той отвърна, че не било достатъчно. — Очите й бяха широко отворени и тъжни. — Как ще живея сега?
В нашето семейство аз съм тази, която знае всичко. Аз чета повече от всички. Аз следвам в университета. Предполагаше се, че имам отговори на всички въпроси.
Но сега погледнах по-голямата си сестра и поклатих глава.
— Нямам представа — признах аз.
На следващия ден Лу най-сетне слезе долу, изкъпана и облечена в чисти дрехи. Казах на мама и татко да не я закачат. Намекнах, че е проблем с приятеля, и татко вдигна вежди и направи гримаса, сякаш това обясняваше всичко и един господ знае защо е трябвало толкова да се притесняваме. Мама изтича да съобщи на съседите, че пътуването със самолет не е чак толкова рисковано.
Лу изяде една препечена филийка (не пожела да обядва), сложи си широкопола шапка и отидохме до замъка с Томас да храним патиците. Май не й се излизаше много, но мама настоя, каза, че и тримата се нуждаем от чист въздух. Това на нейния език означаваше, че няма търпение да иде в спалнята, да я проветри и да смени спалното бельо. Томас тичаше пред нас, стиснал в ръка найлонова торба, пълна с хлебни корички, а ние обсъждахме нехайно разхождащите се наоколо туристи, пазехме се от издутите им раници, разделяхме се около позиращи двойки и отново се събирахме от другата им страна. Замъкът се печеше на лятната жега, земята беше напукана и тревата стърчеше на изтънели снопчета — като последните косми върху олисяла глава.
Цветята в саксиите изглеждаха унили, сякаш вече се приготвяха за идването на есента.
С Лу не говорехме много. Какво можехме да си кажем?
Докато минавахме край паркинга на замъка, забелязах, че тя погледна изпод шапката си към къщата на Трейнър. Фасадата й се възправяше, елегантна и солидна, високите й празни прозорци скриваха съдбоносната драма, която вероятно се разиграваше там, може би дори в този момент.
— Защо не идеш да поговориш с него? — предложих аз. — Ще те чакам тук.
Тя сведе очи към земята и скръсти ръце пред гърдите си. Продължихме да вървим.
— Няма смисъл — промълви. Знаех останалата част, частта, която не изрече на глас. Той сигурно дори не е там.
Направихме бавна обиколка на замъка, докато гледахме как Томас се катери по склона на хълма и храни патиците, които в края на сезона бяха толкова преситени, че не благоволяваха да се приближат за някакво си парче хляб. Наблюдавах сестра си, докато се разхождахме, гледах загорелия й гръб, който се показваше под потника, приведените й рамене, и осъзнах, че макар тя още да не го знае, за нея всичко вече щеше да е различно. Лу нямаше да остане тук — каквото и да се случеше с Уил Трейнър. Имаше ново излъчване, излъчването на човек, познал нови неща, места и хора. Най-сетне пред сестра ми се бяха открили нови хоризонти.