Докато почиствах около леглото, си позволих да ги разгледам набързо. Имаше мъж, който скача с бънджи от една скала, разперил ръце като статуя на Исус Христос. Имаше мъж, който приличаше на Уил, в нещо, подобно на джунгла; същият мъж се виждаше и сред група подпийнали приятели. Мъжете носеха папийонки и смокинги и се бяха прегърнали през раменете.
Имаше го и на планинска ски писта, до момиче с тъмни очила и дълга руса коса. Понаведох се да го огледам по-добре в скиорските му очила. На снимката бе гладко избръснат и дори на ярката светлина лицето му имаше оня скъпарски тен, който се добива, когато ходиш на почивка три пъти годишно. Имаше широки, мускулести рамене, личаха си дори през скиорското му яке. Върнах внимателно фотографията на масата и продължих да обирам праха зад леглото. Накрая изключих прахосмукачката и се заех с кабела. Тъкмо го вадех от контакта, когато с крайчеца на окото долових някакво движение и подскочих с лек писък. На вратата стоеше Уил Трейнър и ме наблюдаваше.
— Куршевел4. Преди две години и половина.
Изчервих се.
— Съжалявам. Аз просто…
— Просто разглеждахте снимките ми. Чудехте се какво ли е да си живял така, а после да се превърнеш в инвалид.
— Не. — Изчервих се още по-силно.
— Останалите снимки са в най-долното чекмедже, в случай че отново ви обземе любопитство — обясни подигравателно Уил.
После количката зави вдясно с тихо бръмчене и той изчезна.
Сутринта се проточи, сякаш възнамеряваше да продължи с години. Не помнех кога за последен път минутите и часовете се бяха влачили така — сякаш нямаха край. Измислях си всевъзможни неща за вършене и влизах в дневната колкото е възможно по-рядко — знаех, че постъпвам като страхливка, но не ми пукаше.
В единайсет занесох на Уил Трейнър чаша вода и антиспазмолитичното му лекарство, както ме бе помолил Нейтън. Поставих хапчето на езика му и допрях до устните му чашата, както ми бе обяснено. Беше от бледа, матова пластмаса, Томас имаше същата, само дето тая нямаше нарисувани патета отстрани. Уил преглътна с известно усилие, а после ми направи знак да го оставя сам.
Обърсах праха от лавиците — макар да нямаше особена нужда — и си помислих да измия някой и друг прозорец. В пристройката беше тихо, като се изключи тихото бръмчене на телевизора в дневната, където седеше той. Не посмях да си включа някоя музикална станция в кухнята. Имах чувството, че Уил непременно ще каже нещо остро за избора ми на музика.
В дванайсет и половина Нейтън пристигна. Внесе облак студен въздух отвън и вдигна вежди.
— Наред ли е всичко? — попита.
Рядко се бях радвала толкова да видя някого.
— Да.
— Чудесно. Сега можеш да си починеш половин час. Двамата с господин Т. Имаме да свършим някои неща.
Почти хукнах към палтото си. Не бях мислила да обядвам навън, но изпитах огромно облекчение, когато излязох от къщата. Вдигнах яка, метнах дамската си чанта през рамо и поех по алеята, сякаш знаех къде отивам. Всъщност само обикалях из близките улици половин час и издишвах облачета пара в плътно увития си шал.
В този край на града нямаше кафенета след затварянето на „Кифличката“. Замъкът беше безлюден. Най-близкото заведение беше гастропъб, едно от местата, където се съмнявах, че мога да си позволя питие, камо ли бърз обед. Всички коли на паркинга бяха огромни и скъпи, със скорошни регистрационни табели.
Застанах до паркинга пред замъка, като внимавах да не се виждам от Гранта Хаус, и набрах номера на сестра си.
— Здрасти.
— Знаеш, че не мога да говоря на работата. Не си напуснала, нали?
— Не. Просто исках да чуя приятелски глас.
— Толкова ли е зле?
— Трин, той ме мрази. Гледа ме, сякаш съм някакъв боклук, който котката е довлякла. Даже чай не пие.
— Не вярвам на ушите си.
— Моля?
— За бога, Лу, поговори с човека. Разбира се, че е нещастен. Прикован е в тая скапана количка. А ти се държиш глупаво. Просто поговори с него. Опознай го. Няма да те изяде.
— Не знам… Не знам дали ще издържа.
— Няма да кажа на мама, че се отказваш от работата след половин ден. Няма да получиш нищо, Лу. Не можеш да го направиш. Знаеш в какво положение сме.
Беше права. В този миг я мразех.
Настъпи кратко мълчание. Тонът на Трина стана необичайно сговорчив. Това не беше добре. Означаваше, че тя е наясно колко кошмарна е работата ми.