Може да изглежда, че не правехме кой знае какво. Но в действителност дните с Уил бяха станали мъничко по-различни — в зависимост от настроението му и което е по-важно — колко силна болка изпитва. В някои дни идвах на работа и по стиснатите му челюсти разбирах, че не му се говори с мен — или с когото и да било, — и щом го забележех, намирах си работа в пристройката, опитвах се да предугадя нуждите му и не го безпокоях с въпроси.
Много неща го караха да изпитва болка. Първо общите болки, които се дължаха на загубата на мускулна сила: мускулите му отслабваха все повече въпреки старанията на Нейтън по време на физиотерапията. Заради проблеми с храносмилането изпитваше стомашни болки, имаше болки в раменете, болки от инфекциите на пикочния мехур — явно неизбежни въпреки старанията на всички. Беше получил язва на стомаха от приемането на твърде много обезболяващи в началото на възстановяването си, когато явно ги бе гълтал като бонбони „тик-так“.
От време на време се появяваха рани от залежаване, от твърде дълго седене в едно положение. Наложи се на няколко пъти да остане в леглото, за да се излекуват, а той мразеше да е в хоризонтално положение. Лежеше и слушаше радио, а в очите му проблясваше едва сдържана ярост. Уил имаше и главоболие — според мен страничен ефект от гнева и безсилието. Притежаваше толкова много интелектуална енергия, а не можеше да я оползотвори. Това му се отразяваше.
Но най-мъчителна бе изгарящата болка в крайниците; безмилостна, пулсираща, тя не му позволяваше да се съсредоточи върху нищо друго. Обикновено пълнех леген със студена вода и ги охлаждах или ги увивах в студени хавлии, надявайки се да облекча страданието му. Върху челюстта му заиграваше мускул, а понякога той просто изчезваше, сякаш единственият начин да се справи с болката беше, като се отдалечи от собственото си тяло. Изненадващо и за самата мен, бързо свикнах с грижите около Уил. Изглеждаше несправедливо, че макар и безполезни, крайниците му причиняваха такова жестоко страдание.
Въпреки всичко изброено, Уил не се оплакваше. Затова ми бяха нужни седмици, докато изобщо забележа, че страда. Сега умеех да разчитам напрежението в очите, мълчанието му, начина, по който сякаш се оттегля в някакъв друг свят. Казваше само: „Би ли донесла студената вода, Луиза?“ или „Мисля, че е време за обезболяващи“. Понякога изпитваше толкова силни болки, че цветът се отдръпваше от лицето му и то ставаше пепеляво. Това бяха най-лошите дни.
Но имаше и дни, когато двамата не се дразнехме от присъствието си. Той не изглеждаше смъртно обиден, когато му говорех, както бе в началото. Днес май беше ден без болки. Когато госпожа Трейнър излезе да ни каже, че чистенето ще продължи още двайсет минути, аз приготвих по едно питие за двама ни и поехме на бавна разходка из градината — Уил внимаваше да не излезе от пътеката, а аз гледах как сатенените ми пантофки с плоски подметки потъмняват от влажната трева.
— Интересен избор на обувки — отбеляза Уил.
Бяха смарагдовозелени. Открила ги бях в един от благотворителните магазини. Патрик казваше, че в тях изглеждам като кралицата на леприконите.5
— Обличаш се различно от тукашните хора. Всеки път очаквам да видя каква щура комбинация ще измислиш.
— И как според теб се обличат тукашните хора?
Той зави леко наляво, за да избегне един клон върху пътеката.
— С полар. Или ако си от тайфата на майка ми, с нещо от „Джейгър“ и „Уисълс“. — Той ме погледна. — Откъде у теб този екзотичен вкус? Къде другаде си живяла?
— Никъде.
— Какво, живяла си само тук? А къде си работила?
— Само тук. — Извърнах се и го погледнах, скръстила отбранително ръце на гърдите. — Е, и? Кое му е толкова странното?
— Градът е малък. Не предлага много. И всичко се върти около замъка. — Спряхме на пътеката и се загледахме в него — издигаше се в далечината върху странния куполообразен хълм, съвършен като детска рисунка. — Винаги съм мислил, че е от местата, в които хората търсят спокойствие. Когато се уморят от всичко останало. Или когато не им достига въображение да идат другаде.
— Благодаря.
— Всъщност в това няма нищо лошо. Но… за бога! Тук няма нищо динамично, нищо не се развива. Едва ли може да се каже, че е пълно с идеи, интересни хора и възможности. За всички тук ще е същинско кощунство, ако магазинът за сувенири започне да предлага изтривалки с друга рисунка, освен миниатюрната железница.
Напуши ме смях. Предната седмица в местния вестник имаше статия точно на тази тема.