Съпругът ми не разбираше. Още не беше осмислил случилото се. Че Уил няма да се откаже. Че животът ни ще преминава под знака на постоянната бдителност, в очакване на следващия път, в очакване на следващия кошмар, на следващия опит на сина ни да посегне на себе си. От сега нататък щяхме да гледаме света през неговите очи — потенциалните отрови, острите предмети, изобретателността, с която би могъл да довърши делото, започнато от оня проклет мотоциклетист. Животът ни трябваше да се сведе единствено до избягването на повторен опит. При това Уил имаше предимство — нямаше за какво друго да мисли.
Две седмици по-късно му казах:
— Добре.
Разбира се, че го направих.
Какво друго ми оставаше?
Девета глава
Тази нощ не спах. Лежах будна в моята малка стая, гледах към тавана и внимателно възпроизвеждах последните два месеца въз основа на чутото в пристройката. Сякаш всичко се бе изместило, накъсало и отишло на друго място, следвайки някаква друга, непозната за мен схема.
Чувствах се измамена — слабоумната съучастничка, която не знае какво става. Сигурно се бяха смели тайно на опитите ми да храня Уил със зеленчуци или да го подстригвам — дребни неща, за да го накарам да се почувства по-добре. Какъв беше смисълът в крайна сметка?
Отново и отново си припомнях разговора, който бях чула, като се опитвах да го изтълкувам по някакъв друг начин, опитвах да се убедя, че не съм ги разбрала правилно. Ала „Дигнитас“ не беше място, където отиваш да караш лятната си почивка. Не можех да повярвам, че Камила Трейнър изобщо мисли да направи това със сина си. Да, бях я смятала за студена и да, виждах, че се чувства неловко с него. Трудно ми беше да си представя, че го е гушкала, както ни беше гушкала мама — пламенно, с обич, докато ние се мъчехме да се измъкнем и я молехме да ни пусне.
Честно казано, мислех си, че всички образовани и богати майки се държат така с децата си. Все пак току-що бях прочела „Любов в студен климат“6 от библиотеката на Уил. Но да участва активно и доброволно в смъртта на собствения си син?
Сега, когато знаех, поведението й ми изглеждаше още по-студено, а действията й — ръководени от някакво зловещо намерение. Бях й сърдита, бях сърдита и на Уил. Сърдита им бях, че са ме наели за параван. Сърдита им бях за всички ония моменти, в които обмислях как да го накарам да се почувства по-уютно и по-добре. Когато не бях сърдита, бях тъжна. Припомнях си как бе пресекнал гласът й, докато успокояваше Джорджина, и ми беше много тъжно за нея. Знаех, че е в невъзможна ситуация.
Но най-вече се изпълвах с ужас. Мисълта за това, което знаех, не ме напускаше. Как е възможно да живееш всеки ден със съзнанието, че просто отброяваш дните до своята смърт? Как е възможно мъжът, чиято кожа бях усетила онази сутрин под пръстите си — топла и жива, — да иска да умре просто така? Как бе възможно същата тази кожа след шест месеца да гние в земята със съгласието на всички?
Не можех да кажа на никого. Това всъщност беше най-лошото. Сега бях съучастница в тайната на семейство Трейнър. Повдигаше ми се, нямах желание за нищо и позвъних на Патрик, за да му кажа, че не се чувствам добре и ще си остана вкъщи. Отвърна ми да не се притеснявам, тренирал десетте километра. И бездруго сигурно нямало да свърши преди девет вечерта. Предложи да се видим в събота. Стори ми се разсеян, сякаш умът му вече бе другаде, зает с поредния митичен маршрут.
Отказах да вечерям. Лежах в леглото, докато черните мисли ме обсебиха до такава степен, че вече не издържах товара им. В осем и половина слязох долу и седнах да гледам телевизия — настаних се до дядо, единствения човек в нашето семейство, който със сигурност нямаше да ми задава въпроси. Той седеше в любимото си кресло, вперил сълзящи очи в екрана. Никога не бях сигурна дали гледа, или умът му е на съвършено друго място.
— Сигурна ли си, че не искаш да ти приготвя нещо, скъпа? — Мама се появи до мен с чаша чай в ръка. В нашето семейство нямаше нещо, което да не може да се оправи с чаша чай — или поне така се твърдеше.
— Не. Не съм гладна, благодаря.
Видях я как погледна татко. Знаех, че по-късно ще има коментари как семейство Трейнър ме изтощават от работа, как стресът от гледането на инвалид ми идва в повече. Знаех, че ще обвиняват себе си, задето са ме посъветвали да приема работата.
Трябваше да ги оставя да си мислят, че са прави.
Колкото и да е парадоксално, на следващия ден Уил бе в добра форма — беше необичайно разговорлив, държеше на своето и налагаше мнението си. Говореше повече от всякога. Сякаш искаше да съм му спаринг-партньор и беше разочарован, че на мен не ми се играе.