— Не мога. Знаете, че започвам нова работа след две седмици. Няма да мога да си дойда, след като започна.
— Връщаш се в Австралия?
— Не се прави на изненадана. Казах ти, че идвам само да ви видя.
— Просто си помислих, че… предвид… предвид някои събития напоследък, може би ще искаш да останеш тук малко по-дълго. — Камила Трейнър изгледа дъщеря си така, както никога не би изгледала Уил, колкото и грубо да се държеше с нея.
— Работата наистина е добра, мамо. От две години се боря да я получа. — Тя хвърли бърз поглед към баща си. — Не мога да отлагам плановете си заради душевното състояние на Уил.
Последва дълга пауза.
— Не е честно. Ако аз бях в тази количка, щеше ли да молиш Уил да отложи плановете си за известно време?
Госпожа Трейнър не погледна към дъщеря си. Аз сведох очи към моя списък и се заех да чета и препрочитам първото изречение.
— И аз имам личен живот. — Прозвуча като молба.
— Ще го обсъдим по-късно. — Ръката на господин Трейнър се озова върху рамото на дъщеря му и го стисна лекичко.
— Да, по-късно. — Госпожа Трейнър се зае да прелиства документите пред себе си. — Добре тогава. Ето какво предлагам. Искам да знам всичко, което планираш — каза и ме погледна. — Искам да контролирам разходите и ако е възможно, искам график, за да мога да идвам с вас понякога. Имам малко неизползван отпуск, който бих могла да…
— Не.
Всички се обърнахме към господин Трейнър. Той галеше кучето по главата с благо изражение, но гласът му беше твърд.
— Не. Не мисля, че е нужно да ги придружаваш, Камила. Трябва да позволим на Уил да го направи сам.
— Уил не може да го направи сам, Стивън. Има хиляди неща, които трябва да се вземат предвид, когато той отива някъде. Сложно е. Не мисля, че можем да ги оставим изцяло на…
— Не, скъпа — настоя той. — Нейтън може да помогне, а и Луиза се справя чудесно.
— Но…
— Уил има нужда да се почувства мъж. Което няма да е възможно, ако майка му — или сестра му — е винаги до него.
В този миг изпитах леко съжаление към госпожа Трейнър. Все още се държеше надменно, но виждах, че изглежда малко объркана, сякаш не можеше да разбере напълно какво казва съпругът й. Ръката й посегна към синджирчето.
— Ще внимавам много — уверих я аз. — И ще ви уведомявам предварително за всичко, което планираме да направим.
Бе стиснала челюсти толкова силно, че точно под скулата й се очертаваше малко мускулче. В този миг се почудих дали не ме мрази.
— Аз също искам Уил да живее — казах.
— Разбираме го — рече господин Трейнър. — Оценяваме желанието ти. И твоята дискретност. — Почудих се дали говори за Уил или за нещо съвсем различно. Изведнъж се изправи и аз осъзнах, че това е покана да си тръгна. Джорджина и майка й все така седяха на дивана и мълчаха. Нещо ми подсказваше, че след моето излизане от стаята разговорът ще продължи още дълго.
— Добре тогава — казах аз. — Ще записвам всичко още в момента, в който ми хрумне. И ще действам бързо. Нямаме много…
Господин Трейнър ме потупа по рамото.
— Знам. Само ни уведоми какво си успяла да откриеш — прекъсна ме той.
Трина си духаше на ръцете и машинално движеше крака, сякаш маршируваше на място. Носеше тъмнозелената ми барета, която, за мое неудоволствие, изглеждаше по-добре на нея, отколкото на мен. Бръкна в джоба си, извади един лист и ми го подаде.
— Сигурно ще задраскаш номер три или поне ще го отложиш, докато се стопли времето.
Прегледах списъка.
— Баскетбол за квадриплегици? Дори не знам дали харесва баскетбол.
— Това не е важно. Ама че студ! — Тя придърпа баретата по-ниско над ушите си. — Важното е, че така ще види какво е възможно. Ще види, че има хора в неговото положение, които се занимават със спорт и други неща.
— Не съм сигурна. Той не може да повдигне дори чаша. Тези хора навярно са параплегици. Не виждам как ще хвърляш топка, щом не можеш да използваш ръцете си.
— Ти не разбираш. Няма нужда той да прави нещо, просто ще си разшири хоризонтите. Ще му покажем какво могат да правят другите хора с увреждания.
— Щом казваш.
Тълпата се оживи. Някой бе забелязал бегачите в далечината. Ако се изправех на пръсти, щях да ги различа — бяха на около три километра от нас, в долината, малко петно от подскачащи бели точки, които тичаха в студа по мокрия сив път. Погледнах часовника. Стояхме на билото на Уинди Хил7 — много уместно име — почти четирийсет минути и вече не си усещах краката.