И накрая, като в пародия на класовата система, край парадния кръг се появиха група мъже в раирани поло блузи, които стискаха кутии с бира и изглежда, бяха на колективен излет. Бръснатите им глави подсказваха, че са военни. От време на време подемаха някоя песен или започваха шумни физически разправии — блъскаха се като овни с голите си глави или се ловяха за шиите. Когато минах край тях на път към тоалетната, подхвърлиха нещо за късата ми пола (май бях единствената на трибуните с къса пола) и аз им показах среден пръст зад гърба си. След това изгубиха интерес, понеже на хиподрума с тренирана експедитивност се появиха седем-осем коня в очакване на следващото надбягване.
Стреснах се, когато тълпата край нас внезапно закрещя и конете се понесоха по пистата. Изправих се и ги гледах как бягат, внезапно очарована, неспособна да потисна възбудата, която ме завладя при вида на развяващите се опашки и неистовите усилия на ярко облечените жокеи, борещи се за по-добра позиция. Когато победителят пресече финиша, не можах да се сдържа и го аплодирах.
Гледахме още две гонки и Нейтън спечели шест лири на едно малко двойно залагане. Уил не пожела да залага. Наблюдаваше всяка гонка, но не отронваше и дума, скрил глава във високата яка на якето си. Помислих си, че е стоял затворен прекалено дълго и няма начин всичко да не му изглежда малко странно, затова реших, че не си струва да се притеснявам.
— Мисля, че това е твоята гонка — „Хемпуърт Къп“ — обяви Нейтън, взирайки се в екрана. — Ти на кого каза, че си заложила? На Мъжкия? — ухили се той. — Не знаех, че е по-забавно да залагаш на хиподрума.
— Всъщност никога не съм била на конни надбягвания — признах аз.
— Шегуваш се.
— И на кон не съм се качвала. Мама се ужасява от тях. Изобщо не сме припарвали до конюшня.
— Сестра ми има два коня. Гледа ги като бебета. Всичките й пари отиват за тях. — Той сви рамене. — И дори няма да ги изяде накрая.
До нас достигна гласът на Уил:
— Колко още гонки трябва да изгледаме, за да си сигурен, че дълго лелеяната ти мечта се е изпълнила?
— Недей да мърмориш. Казват, че човек трябва да опита от всичко — отвърнах аз.
— А конските надбягвания попадат в категорията „освен кръвосмешение“ и танца „Морис“8.
— Ти си този, който непрекъснато повтаря, че трябва да си разширявам кръгозора — парирах го аз. — Признай си, че ти харесва.
После гонката започна. Жокеят на Мъжкия беше в лилав копринен жакет с жълт ромб на гърба и гърдите. Държеше се близо до загражденията, конят бягаше с вдигната глава, той го пришпорваше с крака и движеше напред-назад ръце по врата му.
— Давай, приятел! — Нейтън се бе вживял, неочаквано и за самия себе си. Юмруците му бяха свити, очите — вперени в неясното петно, в което се бе превърнала групата от животни, носещи се в далечния край на пистата.
— Давай, Мъжки! — виках аз. — От теб зависи дали ще ядем пържоли на обед! — Гледах как напразно се опитва да се задържи отпред, с разширени ноздри, със свити назад уши. Собственото ми сърце се качи в гърлото. Накрая, когато приближиха финалната права, виковете ми затихнаха. — Е, добре, може само кафе — казах примирено. — Съгласна съм и на толкова.
Край мен трибуните се тресяха от викове. На две седалки от нас едно момиче подскачаше нагоре-надолу, гласът му бе подрезгавял от скандиране. Осъзнах, че и аз подскачам. Погледнах надолу и видях, че очите на Уил са затворени, а между веждите му се е образувала дълбока бръчка. Откъснах поглед от пистата и приклекнах.
— Добре ли си, Уил? — попитах и се наведох по-близо. — Имаш ли нужда от нещо? — Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата.
— Уиски — отвърна той. — Голямо.
Вперих очи в него, той вдигна своите. Изглеждаше ужасно отегчен.
— Хайде да обядваме — обърнах се към Нейтън.
Мъжкия, тоя четирикрак предател, премина финала едва шести. Разнесоха се поредните аплодисменти и през високоговорителите долетя гласът на говорителя: Госпожи и господа, категорична победа на Скъпа, бъди дама, следвана от Зимно слънце; на трето място е Барни Ръбъл, две дължини зад тях.