Когато „Червеният лъв“ затвори, всички отидохме в лабиринта на замъка. Успяхме да се прехвърлим през портала и след много кикотене и блъскане един в друг стигнахме до центъра, където пихме силен сайдер9, докато си предавахме от ръка на ръка цигара с марихуана. Помня, че гледах звездното небе и усещах как потъвам в дълбините му, а край мен земята се полюшваше лекичко и се издигаше и спускаше като палубата на огромен кораб. Някой свиреше на китара, бях изритала розовите си сатенени обувки с високи токчета във високата трева и повече не ги потърсих. Мислех си, че управлявам Вселената.
Трябва да бе минал половин час, когато осъзнах, че другите момичета са си тръгнали.
Сестра ми ме намери в центъра на лабиринта дълго след като звездите бяха скрити от нощните облаци. Както казах, много е умна. По-умна от мен във всеки случай.
От всички, които познавам, единствено тя може да излезе от лабиринта, без да се изгуби.
— Това ще те разсмее. Записах се в библиотеката.
Уил беше до колекцията си от сидита. Обърна количката към мен и изчака да поставя напитката му във високата чаша.
— Така ли? И какво четеш?
— О, нищо сериозно. Няма да ти хареса. Любовни истории. Но се забавлявам.
— Онази вечер четеше Фланъри О’Конър. — Той отпи от чашата. — Когато бях болен.
— Сборника с разкази? Не мога да повярвам, че си забелязал.
— Как да не забележа! Остави книгата на горната лавица. Не мога да я стигна.
— А…
— Недей да четеш боклуци. Вземи разказите на О’Конър вкъщи. По-добре чети тях.
Тъкмо се канех да кажа „не“, когато осъзнах, че всъщност не знам защо го правя.
— Добре. Ще ти ги върна веднага щом ги свърша.
— Ще ми пуснеш ли музика, Кларк?
— Какво искаш?
Той ми каза, кимна ориентировъчно към мястото и аз затърсих в сидитата.
— Имам приятел, който е първа цигулка в „Албърт Симфония“. Обади се да каже, че другата седмица ще свири наблизо. Тази пиеса. Слушала ли си я?
— Не познавам класическата музика. Понякога баща ми пуска „Класик ФМ“, но…
— Никога не си била на концерт?
— Не.
Той изглеждаше искрено смаян.
— Е, веднъж ходих да гледам „Уестлайф“. Но не съм сигурна дали се брои. Сестра ми го избра. О, и смятах да ида на концерта на Роби Уилямс на двайсет и втория си рожден ден, но получих хранително натравяне.
Уил ми хвърли един от своите погледи — от ония, които казваха, че досега съм живяла като отшелница.
— Трябва да отидеш. Той ми предложи билети. Много е добър. Идете с майка ти.
Засмях се и поклатих глава.
— Няма да стане. Мама рядко излиза. А и аз не си падам по такива неща.
— Както не си падаше по филми със субтитри?
Погледнах го намръщено.
— Аз не съм ти някакъв експеримент, Уил. Това не е „Моята прекрасна лейди“.
— „Пигмалион“.
— Какво?
— Произведението, за което говориш. Казва се „Пигмалион“. „Моята прекрасна лейди“ е незаконороденото й отроче.
Изгледах го яростно. Нямаше ефект. Пуснах сидито. Когато се обърнах към него, той още клатеше глава.
— Голям сноб си, Кларк.
— Какво? Аз?
— Не си позволяваш да опитваш разни неща, защото си казваш: „Това не е за мен“.
— Наистина не е за мен.
— Откъде знаеш? Не си правила нищо, не си била никъде. Откъде знаеш кое е за теб и кое — не?
Как някой като него би могъл да знае какво е да си като мен? Подразних се, че не иска да го проумее.
— Хайде, бъди по-смела.
— Не.
— Защо?
— Защото ще се чувствам неудобно. Ще се чувствам така, сякаш всички знаят.
— Кои всички? И какво ще знаят?
— Всички останали ще знаят, че мястото ми не е там.
— Как мислиш, че се чувствам аз?
Спогледахме се.
— Където и да отида сега, Кларк, хората ме гледат така, сякаш мястото ми не е там.
Седяхме мълчаливо, когато музиката започна. Бащата на Уил беше на телефона в коридора и до нас достигна приглушен смях. Входът за хора с увреждания е ето там — беше казала жената на гишето за билети в хиподрума. Сякаш Уил принадлежеше към друг биологичен вид.