— Чорапогащник? — възкликнаха едновременно татко и Патрик.
— Възможно най-страхотният чифт на света!
Мама се бе вторачила в тях.
— Знаеш ли, Луиза, сигурна съм, че имаше точно такъв като малка.
С Уил се спогледахме.
Цялата сияех.
— Ще си ги сложа веднага — не се стърпях аз.
— Исусе, ще заприлича на пчеличката Мая! — Баща ми поклати глава.
— Стига, Бърнард, днес е рожденият й ден. Може да носи каквото поиска.
Изтичах навън и обух единия чифт в коридора. Изпънах пръсти в шпиц, наслаждавайки се на детското им очарование. Не си спомнях някой подарък да ми е харесвал повече.
Влязох вътре. Уил ме приветства весело. Дядо затропа с ръце по масата. Мама и татко избухнаха в смях. Патрик само гледаше.
— Не мога да ти опиша колко ми харесват! Благодаря ти. Наистина. — Протегнах ръка и го докоснах по рамото.
— Вътре има и картичка — обясни той. — Отвори я по-късно.
Когато Уил си тръгна, родителите ми го изпратиха много сърдечно.
Татко, който беше пиян, не спираше да му благодари, че ме е взел на работа, и го накара да обещае, че пак ще дойде.
— Ако си изгубя работата, ще идвам да гледаме футбол заедно — предложи той.
— Добра идея — отвърна Уил, макар че никога не го бях виждала да гледа футболен мач.
Мама настояваше да вземе останалия мус, който бе прехвърлила в пластмасова кутия.
— Видях, че много ти хареса.
Цял час след като си тръгна, не спряха да говорят какъв джентълмен е. Истински джентълмен.
Патрик излезе в коридора, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, сякаш да спре порива си да се ръкува с Уил. Това бе по-благородното ми заключение.
— Радвам се, че се запознахме, Патрик — каза Уил. — И ти благодаря за… съвета.
— О, просто исках моята приятелка да си върши по-добре работата — отвърна той. — Това е всичко. — Имаше специално ударение върху моята.
— Е, ти си късметлия — увери го Уил, докато Нейтън буташе количката навън. — Тя прави страхотна баня в леглото. — Изрече го толкова бързо, че вратата се затвори, преди Патрик дори да осъзнае какво е казал.
— Не си споменавала, че го къпеш в леглото.
Бяхме се върнали в дома на Патрик — апартамент в новопостроен блок в края на града. Жилището се водеше „мансарда“, макар че блокът гледаше към търговските складове и беше едва триетажен.
— Означава ли, че му миеш и оная работа?
— Не му мия оная работа. — Взех лосиона, едно от малкото неща, които ми бе разрешено да държа в дома на Патрик, и се заех да свалям грима си с ловки движения.
— Той каза, че го правиш.
— Искаше да те подразни. Падаше ти се: не спря да повтаряш колко е спортувал навремето.
— Какво точно правиш тогава? Явно не ми казваш цялата истина.
— Да, мия го понякога, но само до гащетата.
Погледът на Патрик беше повече от красноречив. Най-сетне отмести очи от мен, свали чорапите си и ги запрати в коша за пране.
— Твоята работа не би трябвало да включва такива неща. Без грижи за тоалета. Без грижи за интимния тоалет. Това го нямаше в обявата за работа. — Изведнъж му хрумна нещо. — Можеш да ги съдиш. Май беше напускане по вина на работодателя.
— Не ставай смешен. Освен това го правя само когато Нейтън е зает, иначе трябва да викат случайни хора от някоя агенция. Пък и вече свикнах. Не е кой знае какво.
Как можех да му обясня колко познато може да ти стане едно тяло? Сега сменях тръбичките на Уил съвсем професионално и го къпех с гъба от кръста нагоре, без да прекъсвам разговора ни. Дори белезите му вече не ме притесняваха. Отначало виждах само опита му за самоубийство. Сега той беше просто Уил — влудяващият, непостоянният, умният, забавният Уил, — който се държеше покровителствено с мен и му харесваше да се прави на професор Хигинс10. Тялото му просто бе част от цялото, нещо, на което обръщахме внимание от време на време, преди да продължим с разговорите. Май се бе превърнало в най-безинтересната му част.
— Просто не мога да повярвам… след всичко, което сме преживели заедно… колко време само мина, докато ме допуснеш до себе си… и изведнъж се появява някакъв непознат, с когото си чуруликате като влюбени птички…
— Може ли да не говорим за това тази вечер, Патрик? Имам рожден ден, забрави ли?