Погледнах в огледалото за обратно виждане и отново включих ръчната. Наведох се през предните седалки, пъхнах ръка в раницата и зарових пръсти в джоба, където ми беше казал.
— Обезболяващите ли искаш? — Бях на сантиметри от лицето му. Сега кожата му имаше повече цвят, отколкото когато и да било след прибирането му от болницата. — Имам и в моята…
— Не. Продължавай да търсиш.
Извадих къс хартия и се облегнах на седалката. Беше сгъната банкнота от десет лири.
— Най-после. Десетачката за спешни случаи.
— Е, и?
— Твоя е.
— За какво?
— Заради татуировката. — Той ми се усмихна широко. — Докато не седна на оня стол, изобщо не вярвах, че ще я направиш.
Шестнадесета глава
Нямаше изход от положението. Подготовката за сън беше същинска мъка. Всеки уикенд, когато Трина се прибираше вкъщи, семейство Кларк се впускаше в дълга, досадна смяна на леглата. След вечеря в петък мама и татко предлагаха спалнята си и Трина я приемаше, понеже твърдяха, че не, изобщо нямало да им е неудобно, а и колко по-добре щяло да е за Томас, ако спи в позната стая. И продължаваха с уверенията, че така всички щели да се наспят.
Но мама държеше двамата с татко да спят със собствения си юрган, със собствените си възглавници и дори с долен чаршаф, защото мама не можеше да спи, ако леглото й не е точно както е свикнала. Затова след вечеря двете с Трина сваляха всичко от леглото на мама и татко и слагаха нови чаршафи и предпазна постелка, в случай че Томас направи беля. Междувременно спалното бельо на мама и татко се сгъваше и оставяше в ъгъла на дневната, а Томас обикновено скачаше в него и опъваше чаршафа върху столовете, за да си прави палатка.
Дядо предложи своята стая, но никой не я взе. Миришеше на пожълтели копия от „Конни надбягвания“ и „Олд Холбърн“12 и щеше да е нужен цял уикенд да се почисти. Аз, от своя страна, се чувствах леко гузна — все пак всичко беше по моя вина, — но в същото време знаех, че няма да предложа да се върна в „кутийката“. Беше се превърнало в нещо като зъл дух — този задушен килер без прозорци. При мисълта да спя там отново усещах болка в гърдите. Бях на двайсет и седем. И печелех най-много от всички. Не можех да спя в дрешник.
Един уикенд предложих да спя у Патрик и всички изглеждаха облекчени, макар че се опитаха да го скрият. Но докато ме нямаше, Томас бе оставил отпечатъци от лепкавите си пръсти върху новите ми щори и беше рисувал върху юрганската ми торба с неизтриваема химикалка, затова мама и татко решиха, че е най-добре те да спят в моята стая, а Трина и Томас да се върнат в тяхната, където драсканиците с маркер явно нямаше да правят впечатление.
Накрая, вземайки предвид цялото това сменяне на спално бельо и прането след това, мама трябваше да признае, че моето местене при Патрик в петък и събота не помага особено.
А и при него не се чувствах удобно. Той съвсем се беше вманиачил. Ядеше, пиеше, живееше и дишаше единствено с мисълта за „Екстрийм Вайкинг“. Апартаментът му, с малко мебели и изрядно поддържан преди, сега бе осеян с програми за тренировки и диетични списъци. Беше си купил ново олекотено колело, което обитаваше коридора, и не биваше да го пипам, да не би да навредя на идеално регулираните му състезателни възможности.
Освен това Патрик рядко си беше у дома, дори в петък или събота вечер. С неговите тренировки и моя работен график сякаш вече бяхме свикнали да прекарваме по-малко време заедно. Можех да отида с него на пистата и да наблюдавам как прави безкрайните си обиколки, докато измине необходимия брой километри, или да стоя в апартамента и да гледам телевизия сама, сгушена в единия ъгъл на огромния му кожен диван. В хладилника нямаше храна, освен нарязани на тънко пуешки гърди и енергийни напитки, гъсти като жабешки хайвер. Веднъж с Трина ги бяхме опитали и ги изплюхме, давейки се театрално като деца.
Истината беше, че не харесвах апартамента на Патрик. Купил го бе преди година, когато най-сетне се убеди, че майка му ще е добре и сама. Бизнесът му вървеше и ми беше казал, че е добре единият от нас да има жилище. Може би това бе намек, че е време да заживеем заедно, но разговор така и не се състоя. И двамата не бяхме от хората, които ще повдигнат тема, караща ги да се чувстват неловко. В резултат в апартамента нямаше нищо мое — въпреки годините, прекарани заедно. Така и не бях събрала сили да му го кажа, но предпочитах да живея в моята къща, независимо от шума и теснотията, отколкото в това бездушно, безлично ергенско жилище със строго определени места за паркиране и красив изглед към замъка.