Заех се да съставям нов списък — нещата, които един квадриплегик не може да прави.
1. Да се вози в метрото (повечето станции нямат асансьори), което до голяма степен изключва дейности в половината Лондон. Ако не реши да плати за такси, разбира се.
2. Да ходи на плуване без чужда помощ или ако водата не е достатъчно топла (в по-хладка вода след минути се появява треперене). Дори съблекалните за инвалиди са безполезни, ако в басейна липсва подемна платформа. Не че Уил би позволил да го качат на такава платформа.
3. Да ходи на кино, ако няма специално обособено място отпред или при силни спазми. Прекарала бях поне двайсет минути от „Прозорец към двора“13 на четири крака, за да събирам пуканките, които излетяха във въздуха след неочакван спазъм на коляното на Уил.
4. Да ходи на плажа, ако количката не е снабдена със специални колела. Количката на Уил нямаше такива.
5. Да лети в самолет, ако „квотата“ за хора с увреждания вече е запълнена.
6. Да пазарува в магазини, в които няма рампа. Тези около замъка се възползваха от обстоятелството, че са в списъка на историческите сгради, и твърдяха, че не могат да ги монтират. Някои дори казваха истината.
7. Да ходи на места, където е прекалено топло или прекалено студено (проблеми с температурата).
8. Да отиде някъде спонтанно (трябваше да се опаковат чанти, маршрутите да се проверяват по два пъти за необходимите приспособления).
9. Да отиде в ресторант — смущава се, че ще го хранят, или — в зависимост от положението с катетъра — ако тоалетната на ресторанта е на долния етаж.
10. Да прави дълги пътувания с влак (изтощително и много трудно е да се качи тежка моторизирана количка без допълнителна помощ).
11. Да се подстригва, след като е валяло (всички косми полепваха по колелата на количката на Уил. Кой знае защо, но от това и на двама ни се повдигаше).
12. Да ходи на гости на приятели, ако нямат рампа за инвалидни колички. Повечето къщи бяха със стълби. Повечето хора нямаха рампи. Нашата бе изключение. А и Уил беше заявил, че не иска да вижда никого.
13. Да слиза от хълма на замъка в пороен дъжд (спирачките невинаги действаха, а аз не можех да удържа тежката количка).
14. Да ходи някъде, където може да има пияни. Уил беше като магнит за пияните. Имаха обичая да се навеждат над него и да издишват изпаренията в лицето му, докато го гледаха опулено и със съчувствие. Понякога дори се опитваха да го пропъдят.
15. Да ходи някъде, където може да има тълпи. Това означаваше, че с наближаването на лятото излизанията в района на замъка ставаха по-редки, а половината места, на които мислех, че можем да отидем — панаири, театър на открито, концерти, — бяха изключени.
Когато в отчаяно търсене на нови идеи питах квадриплегиците онлайн какво е онова, което биха искали да правят най-много на света, отговорът почти винаги беше: „Секс“. На тази тема вече бях получила доста нецензурни подробности.
Но като цяло не ми помагаха особено. Оставаха осем седмици, а идеите ми се бяха изчерпали.
Два дни след разговора ни край простора се прибрах вкъщи и заварих татко да стои в коридора. Това само по себе си бе необичайно (през последните няколко седмици той се излежаваше на дивана, уж да правел компания на дядо), но се изненадах и от факта, че носеше изгладена риза, бе избръснат и коридорът ухаеше на „Олд Спайс“. Почти съм сигурна, че имаше това шише с афтършейв от 1974 г.
— Ето те и теб.
Затворих вратата след себе си.
— Тук съм.
Чувствах се уморена и притеснена. Прекарала бях цялото пътуване до вкъщи, разговаряйки по мобилния със служител в туристическа агенция за места, където бих могла да заведа Уил — и бях ударила на камък. Исках да го заведа някъде по-далеч, но в радиус от десет километра от замъка, изглежда, нямаше и едно местенце, което той би могъл да посети.
— Нали не възразяваш да вечеряш сама?
— Разбира се. Може по-късно да ида при Патрик в кръчмата. Защо? — Окачих якето си на една от свободните закачалки.
Сега, когато якетата на Трина и Томас ги нямаше, стойката изглеждаше почти празна.