Докато Матю разглеждаше резултатите от тестовете на Даяна, Маркъс внимателно го наблюдаваше. Чувствителният му нос подуши износените дамаски и старото дърво, както и миризмите на страха на вещицата и на овладените с труд емоции на вампира. Той също бе разлюлян от нестабилната комбинация и инстинктивно простена.
С годините Маркъс бе започнал да цени положителните качества на Матю — състраданието му, съвестта, търпението, които проявяваше към хората, които обича. Познаваше и недостатъците му, сред които най-големият беше гневът. Обикновено гневът на Матю бе толкова разрушителен, че щом отровата му влезеше в кръвта му, той изчезваше за месеци, понякога и за години, докато успее да я пребори.
Ала Маркъс никога не бе виждал баща си толкова вледеняващо гневен, колкото беше сега.
Матю Клермон влезе в живота на Маркъс през 1777 година и го промени завинаги. Появи се във фермата на семейство Бенет с импровизирана носилка с маркиз Дьо Лафайет, който бе ранен в битката при Брендиуайн9. Матю се извисяваше над останалите мъже и командваше всички, независимо от чина им.
Никой не оспорваше лидерството му — дори Лафайет, който се шегуваше с приятеля си въпреки раните. Но чувството за хумор на маркиза не можеше да спре грубостта на Матю. Когато Лафайет заяви, че иска преди него да се погрижат за войниците с по-сериозни наранявания, Клермон избухна на френски и използва толкова неприлични думи и заплахи, че собствените му хора го изгледаха със страхопочитание, а маркизът млъкна и се подчини.
Маркъс бе слушал с широко отворени очи как френският воин се бе опълчил на началника на медицинския корпус на армията, уважавания д-р Шипън, и бе обявил методите му на лечение за варварски. Клермон поиска вторият след главния лекар, Джон Кокран, да лекува Лафайет. Два дни по-късно Клермон и Шипън се скараха по сложни анатомични въпроси на чист латински — за радост на медицинския персонал и генерал Вашингтон.
Матю бе избил много британски войници, преди бунтовническата армия да бъде разбита край Брендиуайн. Мъжете в болницата разказваха невероятни истории за безстрашието му в битка. Някой твърдяха, че се врязвал право в редиците на врага, недосегаем за куршуми и байонети. Когато стрелбата спря, Клермон настоя Маркъс да остане с маркиза като негов санитар.
През есента, когато Лафайет се възстанови достатъчно, за да може да язди, двамата изчезнаха в горите на Пенсилвания и Ню Йорк. Върнаха се с армия воини от племето онайда. Индианците наричаха Лафайет „Кейюла“ заради уменията му в ездата. Към Матю се обръщаха с „атлутанун“, вожд-воин, заради способността му да води мъжете в битка.
Матю остана с тази армия дълго след като Лафайет се върна във Франция. Маркъс продължи да служи като санитар. Ден след ден превързваше раните на воините, причинени от мускети, гюлета и саби. Клермон винаги търсеше него, когато някой от хората му беше ранен. Твърдеше, че Маркъс имал лечителска дарба.
Малко след като американската армия влезе в Йорктаун през 1781 година, Маркъс заболя от треска. В това състояние лечителската му дарба не струваше пукната пара. Лежеше и трепереше, за него се грижеха само когато някой от медицинския персонал успееше да се откъсне от основната си дейност. След четиридневно страдание Маркъс усети, че умира. Клермон дойде да посети ранените си воини, придружен отново от Лафайет, видя Маркъс на счупената койка в ъгъла и помириса приближаващата смърт.
Френският офицер седна до младия мъж и през нощта му разказа историята си. Маркъс си помисли, че сънува. Човек, който пие кръв и не може да умре? Като го чу, Маркъс реши, че вече е мъртъв и е подложен на мъчение от някой от дяволите, за които баща му го бе предупредил, че ще го поемат в отвъдното заради греховната му природа.
Вампирът му обясни, че ще може да преживее треската, но ще трябва да плати цена. Първо, ще бъде прероден. След това ще му се наложи да ловува, да убива и да пие кръв — дори и човешка. За известно време жаждата му ще направи работата му сред ранените и болните невъзможна. Матю обеща да изпрати Маркъс в университет, докато свикне с новия си живот.
Малко преди да съмне, когато болката стана непоносима, Маркъс реши, че желанието му за живот е по-силно от страха от новото му битие на вампир. Матю изнесе трескавото му отпуснато тяло от болницата и двамата отидоха в гората, където ги чакаха индианците, за да ги отведат в планината. В една далечна пещера, където никой не можеше да чуе писъците му, Матю му източи кръвта. Маркъс още помнеше силната жажда, която изпита след това. Тя го подлудяваше, отчаяно искаше да погълне всичко студено и течно, което му се изпречи пред очите.
9
Битката при Брендиуайн се провежда на 1 септември 1777 година и е част от Американската война за независимост. Завършва с решителна победа на британската армия. — Б.пр.