— Търси ли определено някого?
— Доменико, разбира се. И един от другите вампири от Паството, Жербер. Той също е от Оверн, от Орийак. Ще провери някои от скривалищата му, за да е сигурна, че не е наблизо.
— Жербер. От Орийак? Онзи същият Жербер от Орийак, папата от десети век, за когото се твърди, че имал медна глава, която правела предсказания16? — Фактът, че е бил вампир и папа, не ми бе толкова интересен, колкото репутацията му на последовател на науката и магиите.
— Все забравям, че си добра по история. Засрамваш дори вампирите. Да, този Жербер. Освен това — предупреди ме той, — предпочитам да стоиш настрани от него. Ако го срещнеш, никакви въпроси за арабска медицина и астрономия. Винаги много се пали, когато стане въпрос за вещици и магии. — И ме погледна със собственическо чувство.
— Изабо познава ли го?
— О, да. Някога бяха много близки. Ако е някъде наблизо, тя ще го намери. Но не бива да се тревожиш, че ще припари до замъка — увери ме Матю. — Знае, че не е добре дошъл тук. Стой вътре и не излизай без придружител.
— Не се притеснявай. Няма да напускам сградата. — Жербер от Орийак не беше от хората, които изгарях от желание да срещна.
— Подозирам, че се опитва да се извини за поведението си — додаде Матю спокойно, но си личеше, че още е ядосан.
— Ще трябва да й простиш — настоях аз. — Тя не искаше да те нарани.
— Не съм дете, Даяна, няма нужда майка ми да ме пази от собствената ми съпруга. — Той продължи да върти чашата в ръцете си. Думата „съпруга“ отекна в стаята.
— Да не съм пропуснала нещо? — попитах накрая. — Кога сме се оженили?
Матю вдигна очи.
— В мига, в който се прибрах и ти казах, че те обичам. Вероятно обетът няма да бъде приет в съда, но според вампирските правила вече сме венчани.
— Значи не когато аз ти казах, че те обичам, не и когато ти ми го каза по телефона, а точно когато се върна у дома и го изрече в лицето ми? — Такива неща трябваше да се уточняват. Възнамерявах да създам нов файл в компютъра си, който да озаглавя „Фрази, които звучат по един начин на вещиците и по друг на вампирите“.
— Вампирите се чифтосват като лъвовете или вълците — обясни той. Говореше като учен в документален филм по телевизията. — Женската избира партньора си и след като мъжкият се съгласи, всичко е наред. Те са заедно за цял живот и останалите от общността признават връзката им.
— А! — възкликнах. Върнахме се към норвежките вълци.
— Никога не съм харесвал думата „чифтосване“. Звучи абстрактно, сякаш се опитваш да съчетаеш чорапи или обувки. — Матю остави чашата си, скръсти ръце и подпря лакти на издраскания плот на масата. — Но ти не си вампир. Имаш ли нещо против, че те смятам за своя съпруга?
В ума ми се завихри истинска буря, докато се опитвах да си обясня какво общо има любовта ми към Матю с най-опасните същества в животинското царство и с една институция, към която никога не съм изпитвала особено уважение. И никъде в тези мисловни вихри не виждах знаци или ориентири, които да ми помогнат да намеря отговора.
— А когато двама вампири се чифтосват — поинтересувах се, когато отново успях да си отворя устата, — очаква ли се от женската да се подчинява на мъжкия, точно като останалите от глутницата?
— Боя се, че да — отвърна той и се взря в ръцете си.
— Хм. — Присвих очи към приведената му тъмнокоса глава. — И какво получавам аз от всичко това?
— Любов, достойнство, закрила и издръжка — изброи той и най-накрая се осмели да ме погледне в очите.
— Прозвуча ми като откъс от средновековна сватбена служба.
— Тази част от нея е писана от вампир. Но аз няма да те карам да ми слугуваш — увери ме веднага той със сериозно лице. — Това е измислено, за да направи човешките същества щастливи.
— Поне мъжете. Не вярвам жените да са се зарадвали особено.
— Вероятно не — съгласи се той и се опита да се усмихне. Но напрежението му бе дошло в повече и на лицето му се изписа тревога. Отново се загледа в ръцете си.
Миналото изглеждаше сиво и студено без Матю. А бъдещето с него обещаваше да е доста интересно. Въпреки че ухажването ни бе кратко, чувствах се свързана с него. А предвид правилата във вампирската глутница, нямаше да е възможно да поискам срещу предаността си нещо по-прогресивно, независимо дали ме нарича своя съпруга или не.
— Струва ми се необходимо да отбележа, съпруже, че ако трябва да сме точни, майка ти не те бранеше от съпругата ти. — Беше ми странно да произнасям думите „съпруг“ и „съпруга“. — Според изложените от теб критерии, не ти бях съпруга, докато не се прибра у дома. По онова време бях най-обикновено същество, което ти заряза като пакет без обратен адрес. Даже леко ми се размина.